— А-а! О-о! По каква причина?
Двамата разговаряха на английски. Турчинът ги слушаше мълчаливо. Сега се обърна към Линдсей — също на английски, макар и с ужасно произношение.
— Каква работа имате с моя арестант?
Сър Дейвид не даде вид да е чул въпроса на турчина.
— Go on![8] Разказвайте! — подкани той художника. Паул Норман осведоми за арестуването си от заптието и подозрението, под което се намираше със своя приятел, ала благоразумно премълча какви намерения ги бяха довели насам.
Докато разказваше, край групата мина една жена. Норман, който бе държал всички минаващи под око, хвърли един поглед към краката на забулената и кимна доволен. Беше познал обущата на Херман Валерт — на неговия приятел следователно бе провървяло да се изплъзне на преследвачите. Без да бъде обезпокоен от пашата и заптието, предрешеният мина край пейката и се добра до изхода.
Когато художникът приключи, Линдсей попита:
— Well! Не говорихте ли със заптието?
— Естествено, но то не се вслуша във възраженията ми.
— Не се и съмнявам! Просто не сте подбрал подходящите слова.
— Че какво иначе бих могъл да приведа?
— Това!
С тези думи англичанинът бръкна в джоба и тикна в ръката на заптието бакшиш. Който познаваше Дейвид Линдсей, знаеше, че при такива ситуации той никога не се проявява като стипца. А доказателствената сила на «довода» бе толкова убедителна, че заптието направи едно темане, далеч превъзхождащо онова, с което бе почел преди малко турчина.
— Твое височество, твоят най-покорен слуга очаква с копнеж заповедите ти.
— Well! Изчезвай! Away![9]
Беше забавна сцена. Както Линдсей, така и заптието не разбраха един от друг нито дума, ала жестикулацията от двете страни говореше език, чиято яснота не оставяше нищо повече да се желае. И каквото не се бе удало на владеещият турски Паул Норман, бакшишът на англичанина постигна с лекота. Заптието направи второ, още по-дълбоко темане и се отвърна от арестанта на Ибрахим бей, без повече да се интересува от него.
Ибрахим естествено беше бесен от намесата на англичанина.
— Кой ви дава правото да се набърквате в моите работи! — избъбри той на завален английски.
— Кой? Аз! Дейвид Линдсей. Well!
— Ще се оплача при консула на Англия.
— Well!
— Ще поискам удовлетворение.
— Well!
— Ще настоявам за най-строгото ви наказание.
— Well!
— Ще ме молите за прошка.
— No.
— И все пак ще го сторите. Аз съм Ибрахим бей, синът на Мелек паша. Познавате ли ме?
— No.
— Ще ме опознаете. Безчестието, сполетяло моя дом, трябва да бъде изкупено.
— Безчестие?… Как тъй?
— Искаха да ми отвлекат любимката на харема.
— Кой? Този мъж тук?
— Не, неговият приятел.
— Къде е приятелят?
— Още го търсим.
— А къде е жена ви?
— У дома, в харема.
— А-а! О-о! Странно! Искат да я отвлекат оттук, пък тя изобщо не е тук. А щом като не е тук, не може да бъде отвлечена естествено и за тая работа следователно никой не може да бъде арестуван.
Ибрахим бей не беше очаквал такова умозаключение. Той събра ядосано вежди.
— Приятелят на този мъж се нарича Валерт. Той е разговарял с моята жена. Аз се научих и написах едно писмо от нейно име, за да му определя среща тук. Наредих още на този роб да облече женски дрехи, та оня да го сметне за моята ханъм, и кучето наистина се пъхна с него в беседката. Не е ли това достатъчно доказателство? Ето защо го търся и ще наредя да го накажат.
— Yes. Наказание трябва да има. Но не е мистър Валерт виновникът, а вие.
— Аз? Пророкът да ме пази, не ви разбирам!
— Сигурно ще ме разберете, yes. Казвате, мистър Валерт искал да отвлече ханъмата ви. Това е невъзможно, понеже тя въобще не е била тук. В замяна на това пък вие сте го примамил насам, за да го погубите. Кой е виновникът в случая? Елате, мистър Норман. Тук ние приключихме работата си!
С тези думи той се обърна и закрачи към портата, последван от Паул Норман.
Ибрахим бей сви пестници и изръмжа няколко думи след тях, които не прозвучаха като благословия. После насочи вниманието си към вътрешността на гробището, където заптиетата все още се намираха в процес на търсене. Херман Валерт до тоя момент не бе излязъл през портата, следователно все още беше из гробището, според мнението на турчина.
Когато двамата се озоваха вън пред портата, Линдсей спря.
— Великолепно приключение! Безценно удоволствие! Много пари струва! Yes.