— Сърдечно ви благодаря за помощта, милорд.
— Не си заслужава да се говори. И не ми казвайте милорд, моля! Не искам да го чувам. Казвайте просто сър Дейвид! Напълно достатъчно сред приятели.
— С удоволствие ще се съобразявам.
— Well! Сега вече знаете как трябва да разговаря човек с едно заптие в тая страна?
— Действително ми дадохте добър урок — засмя се художникът. — Вярно, той може да се вземе под внимание само от онзи, който разполага с необходимите средства.
— Yes. Какво ще правим сега? Мистър Валерт да чакаме?
— Не е необходимо. Той отдавна се намира в безопасност.
— Значи изобщо не е вече в гробището?
— Не. Напусна го още преди нас. Но я кажете, как така се озовахте тъкмо на това място?
— Well! Много просто. Знаете, че търся някое хубавичко приключение. Чух, че турските дами обичат да посещават гробището и се събират там на компании да поклюкарстват. Следствие на това дойдох насам да се поогледам. Yes.
— Такава значи била работата. Но да вървим нататък! Приятелят Валерт сигурно вече ни чака.
— Къде?
— Долу при водата, където слязохме.
На старото място наистина бе спрял един каик, в който седеше Валерт. Паул Норман представи двамата един на друг. Линдсей огледа много внимателно немеца.
— Wonderful![10] Забележителна прилика! В сбирката си от картини имам портрета на един роднина, комуто приличате до най-дребната подробност. Странна игра на природата!
Херман Валерт би могъл с няколко думи да изясни прозаичната причина на тази «странна игра на природата», но си достави удоволствието да го отложи за по-подходящо време. Докато каикът браздеше водите на Златния рог, приятелите си заразказваха преживелиците — естествено на английски, за да може и Дейвид Линдсей да вземе участие в разговора.
Когато Херман Валерт пристъпил в беседката, многоуважаемата красива туркиня стояла в един ъгъл. Там вейките на бръшляна висели в такива дълги гирлянди, че човек можел напълно да се скрие зад тях.
— Приближи се! — прошепнала му тя. — Тук не биха могли да ни открият.
С блажено сърцебиене той се оставил да го насочи в интимния полумрак на клонака. После тя сграбчила ръката му, той стиснал здраво пръстите й и почувствал брилянтния пръстен, който така добре познавал. Тя била това… тази, която обичал.
И все пак скоро го налегнало някакво особено усещане. Не се чувствал съвсем така, както бленувал да бъде в близост до любимата. Забелязал, че липсва онази свенлива, плаха нежност.
— Как ти благодаря, че дойде! — прошепнала тя, но някакси не прозвучало напълно сърдечно.
— От колко време си тук? — попитал с доста хладен тон.
— Повече от час. Сърцето ми копнееше по теб. Почти се боях, че няма да дойдеш.
— О, на това със сигурност можеше да разчиташ!
— Не всички франки имат куража да се подхвърлят на една такава опасност. Нали не си показвал писмото ми на другиго?
— Кой го написа? — попитал вместо отговор. Напразно търсел някоя мила дума.
— Аз самата.
— Значи владееш четмото на франките?
— Разбира се, сега ни учат на много франкски неща. Но защо не дойде сам?
— Моят приятел ме придружава, без да знае за какво съм дошъл на гробището…
Млъкнал по средата, защото тъкмо в този миг Паул Норман дал уговорения сигнал.
— Какво се ослушваш? — попитала тя. — Кряска някакъв лешояд. Какво искаше да кажеш?
— Исках да кажа, че се намираме в опасност.
— О, не! Боиш ли се?
— Не се страхувам за себе си, а за теб. Заварят ли ме при теб, изгубена си.
— Кой ще ни завари?
— Заптиетата, които стояха вън под дърветата.
— Ти видя ли ги? О, от тях няма защо да се страхуваме!
— Напротив! Трябва бързо да те напусна. Ще те видя ли отново на пазара за муселин?
— Да, но само ако сега останеш при мен.
— Не мога. Животът ти е в опасност, а и моят също. Сбогом!
До този момент Херман Валерт не бил казал още нито една нежна дума, нито пък бил посегнал да я помилва. Сега поискал да се освободи от ръката й, ала тя го държала здраво.
— Ако ме обичаш, остани! — казала с подчертано натъртен тон.
Стиснала още по-здраво пръсти около китката му и протегнала и другата ръка изпод наметката. В този миг един слънчев лъч проникнал през бръшляна и попаднал на една малка метална свирка, която туркинята държала в ръката. Едва сега, при вида на този предмет, на Херман Валерт станало ясно къде бил: тя го била подмамила тук. Не бивало да се съобразява с обстоятелството, че женският пол е наричан по-нежният. И тъй, хванал ръката, която държала свирката.