— Предателка! — процедил през зъби. — Тая работа няма да ти се удаде!
После посегнал с другата ръка към гърлото под фереджето. Един по-силен натиск, хъркане… тя изгубила опора и се свлякла на земята.
«Такова прекрасно създание и същевременно такава долна предателка!» — помислил си, но едва отстранил фереджето, за да зърне поне още веднъж лицето й, и отскочил като ужилен.
— Всички дяволи… мъж!
В пристъп на върховен гняв ударил обесника по слепоочието и оня изгубил съзнание.
После се огледал. Съседната беседка била пуста, следващата — също. Побързал нататък. В четвъртата или петата имало също така гъсти бръшлянови драперии, както в първата. Напъхал се незабавно в нея. Човек можел да мине съвсем наблизо и пак да не го открие.
Свалил ремъка от рамото и освободил женския тоалет. Широките шалвари били бързо нахлузени и вързани долу… сега наметалото, тюрбана на главата и накрая фереджето. Напуснал скривалището, минал през съседната беседка и излязъл на открито.
Недалеч от него стояло по средата на пътя едно заптие, но с извърнато лице. Херман Валерт се шмугнал бързо сред храсталаците, стигнал до един околен път, който водел към главната алея, и закрачил бавно в изправена, изпълнена с достойнство стойка към портата. В близост до нея забелязал за свое неприятно удивление приятеля си— държан за ръката от едно заптие — в разговор с турчина, който преди туй му бил направил неприятно впечатление, и ипохондричния вуйчо Дейвид. Какво да прави? За миг му се мярнала мисълта да вземе страната на приятеля, който може би се намирал в опасност, ала тутакси отхвърлил идеята, тъй като навреме осъзнал невъзможността да реализира един такъв замисъл. В тоя си маскараден костюм по-скоро щял да му навреди, отколкото да му бъде полезен. Освен това бил убеден, че Дейвид Линдсей няма да изостави художника.
Ето как излязъл благополучно навън и се насочил незабавно към една маслинова горичка в съседство, за да свали под закрилата на дърветата маскарада от себе си. Когато това му се удало, без никой да го смути, отправил се отново към входа, за да наблюдава развитието на нещата отблизо. Скоро видял приятеля си и англичанина да се задават безметежно откъм портата. Сметнал за по-добре да не се присъединява към тях още тук, толкова близо до гробището, и избързал напред към пристана. Там наел един каик и зачакал. И не се излъгал в сметките си, че двамата ще се упътят към лодките, защото само след късо време се появил Паул Норман в читаво състояние заедно с намиращия се в изключително добро настроение сър Дейвид.
По време на разказа на Херман Валерт и оживените реплики стигнаха до отвъдния бряг. Когато поеха по пътя за жилището на двамата, непосредствено край тях премина младият човек, който бе предупредил преди туй Валерт. Паул Норман го позна и задържа.
— Стой!… Веднъж ти вече ни се изплъзна, но втори път няма да я бъде.
Заговореният беше може би деветнайсетгодишен и носеше скромното облекло на работник, но създаваше впечатление, като че това е само предрешване. Той се усмихна радушно, но със самочувствие, на художника.
— Каниш се да ме задържиш?
— Да.
— Не би могъл да го сториш, ако аз не го желая.
— Но признаваш, че днес говори там отвъд с този ефенди?
— Да.
— Кой те бе пратил?
— Това не бива да казвам.
— Ето вземи!
Паул Норман извади една монета от джоба и му я подаде, ала за негово учудване младият човек я отблъсна.
— Господарю, не оскърбявай душата ми! Аз съм Саид, арабаджита[11]. Бакшиш не вземам. Правя всичко, което господарката повели, но не го върша за пари.
Изненадан Валерт му подаде ръка.
— Много благородно от твоя страна, сега те познах. Ти беше в Долината на сладката вода, когато впрягът ти се подплаши?
— Да. Тогава ти спря разбеснелите се волове и спаси господарката от голяма опасност.
— Позволено ли ти е да говориш за нея?
— Не.
— Тя ли ти забрани?
— Да, но ми разреши да ти съобщя името и жилището й.
За малко от Валерт да се изплъзне един радостен вик.
— И как се казва?
— Закума.
Преведено това би означавало «Цветът на олеандъра».
— А жилището й?
— Сигурно ти е известно Еврейското гробище отвъд махалата Калидже оглу?
— Да.
— Там има две рекички, които се съединяват, за да се влеят после в пристанището. Точно в ъгъла, образуван от тяхното сливане, се намира една къща с градина около себе си. Там държи Ибрахим бей скрити най-красивите от своите жени.
— Значи също и Закума?
— Да. Не ти ли прави впечатление, че ми е позволено да ти кажа името и жилището на господарката въпреки нейната сдържаност?