— No. Един не е достатъчно! Дошъл съм в Константинопол специално за да изживея едно такова приключение. Трябва ли сега да отстъпя удоволствието на други? Не, идвам с вас.
— Но дайте си сметка за облеклото! Ще признаете, че костюмът ви е доста фрапантен.
— Well, ще се облека другояче. Вече съм се движил като кюрд, защо не и един път като турчин?
— Какво? Бил сте вече в Кюрдистан?
— Yes. С моя приятел Кара Бен Немзи, който, стига да поиска, би отвлякъл целия харем даже на султана! Прекрасна страна, но отвратителни хора. Това тук отнесох като спомен. — Той вдигна лявата си ръка, на която липсваха два пръста.
— Значи сте имал там опасни преживелици?
— Yes. Изискани приключения![12] Ще ви разкажа някой път, но не веднага. Сега ще купуваме костюми.
— Костюми? Сигурно все пак само един!
— No. Имаме нужда от три костюма — по един за всеки от нас. Ако ни забележат, не е необходимо да се знае, че франки са извършили отвличането.
— Но, сър, ние не сме милионери.
— Never mind![13] Плащам всичко. А сега веднага на пазара за дрехи, после Еврейско гробище, разузнаване, отвличане! Yes.
Същевременно носът му се раздвижи така пъргаво, сякаш споделяше очарованието на собственика си от приключенския дух на следващите часове.
— Не знам дали нещата ще протекат толкова бързо! — охлади ентусиазма му Херман Валерт. — За себе си ще съм доволен, ако днешната рекогносцировка не излезе неудачна. Да вървим!
Тръгнаха.
На излизане от къщата англичанинът беше най-отпред. Той дръпна крака си обратно и остана зад вратата.
— Мътните да го отнесат тоя тип! — изръмжа.
— Кой тип? — попита Паул Норман.
— Оня дервиш. Ей къде е пак отсреща и се блещи нагоре към къщата.
— Само бих искал да зная с какво намерение ни наблюдава. Ще му дам да разбере, че не е непременно длъжен да пули очите си там, където тъкмо Дейвид Линдсей се намира. Yes!
Закрачи към дервиша.
— What do you want here? (Какво дириш тука?)
— Анлаямадъм. (Не те разбирам.)
— Away! (Марш, да те няма!)
— Аллах инхал ел Келб!
— Какви ги дрънка тоя? — обърна се за сведение Линдсей към художника.
— Изразът е арабски и означава: «Аллах да погуби кучето!»
— Куче нарича мен, един истински инглишман? Ето му отговора!
Замахна и нанесе на дервиша няколко звънки плесници. Дервишът остана като окаменял; не произнесе нито дума. Но във вътрешността му кипеше. Някакъв неверник бе дръзнал да удари един верен син на Пророка!
— Само да няма лоши последици, сър! — рече Паул Норман, когато продължиха. — За един християнин е изключително опасно да бие в Константинопол някой мюсюлманин.
— Why?[14] Да не би да трябва да чакам, докато срещна някога нехранимайкото в Лондон или Ливърпул?
Пета глава
Тъмни връзки
Дервишът не стоеше самоцелно на мястото си. Той не бе изпускал сър Дейвид от очи, откак яхтата му бе обърнала внимание. Така го бе последвал заедно с Паул Норман и до къщата на Бариша и сметнал там за необходимо да узнае нещо за художника, влезе при роботърговеца.
Когато последният го забеляза, веднага отвори вратата. Дервишите се ползват с репутацията на светци и към тях винаги се отнасят — поне простолюдието — с благоговение.
— Бъди добре дошъл! — поздрави го Бариша. — Някоя повеля на Аллах ли имаш да ми предадеш?
— Не. Идвам да измоля от теб едно сведение. Понастоящем богат ли си откъм красиви робини?
— Аз винаги имам най-красивите, на които можеш да се натъкнеш в Стамбул. Харем ли се каниш да си създадеш?
— Не. Знаеш, че моят орден ми го запретява. Но получих заръка от един високопоставен господар да му потърся робиня, която да възрадва очите му.
— Богат ли е господарят?
— Много. Винаги пресмята в кесии злато, никога в сребро.
— Не ти ли забранява орденът също да се взираш в лика на някоя кадъна?
— Моите очи не принадлежат на мен, а на онзи, за когото оглеждам робинята. Значи не аз, а той ще я съзерцава.
— В такъв случай ще ти покажа всички, които имам в наличност.
Той поведе дервиша към една стая, където биваха събирани обикновено момичетата. Дервишът бе очаквал да завари тук Норман и сега се запита тайно къде ли би могъл той да се дене. Предположи, че в къщата има навярно и още няколко момичета, при които ще намери търсения. Ето защо поклати недоволно глава, след като бе огледал всички робини.
— Това ли са всички, които имаш?
— Да.
— Много жалко.
— Защо?
— Беят, който ме праща, ми описа в подробности от какво естество трябва да е онази, която би купил. Сред тези тук не се намира нищо подобно.