С това всъщност посещението приключи — дервишът намери повече, отколкото бе търсил, ала той въпреки всичко не забрави за какво е дошъл.
— Пророка е забранил един правоверен да си заръчва да му изготвят картина на тялото и лицето — подхвърли непринудено. — Този портрет следователно ще трябва да бъде унищожен.
— В такъв случай Ибрахим бей трябва да го плати. франкът не ми го рисува безплатно.
— Аз ще говоря с рисувача. Можеш ли да ми кажеш къде живее?
— Непосредствено до Инджър бостан мейданъ в Пера. Хазяинът му е грък и се казва Миледас.
— С питане ще го открия. Може би сделката ще се постигне бързо.
Дервишът беше много възбуден, ала не допускаше да се забележи. Дори се отказа да измине пътя пешком — щеше прекалено дълго да трае. Нае от най-близкия мегдан едно магаре и го подкара, колкото държаха силите на животното, по моста Пера отвъд към Стария Стамбул, където бе жилището на Ибрахим бей.
Ибрахим бей не заемаше никаква държавна служба, наистина, ала баща му приживе бе изтъкнат сановник. Хората не бяха забравили този факт и ето как стана, че синът можеше да се похвали с едно не незначително влияние в дворцовите среди. Беше известно, че е тъпкан с пари и притежава голям брой красиви жени.
Въпреки всичко не се чувстваше така щастлив, както би помислил човек. И това си имаше своите причини. Върху една от тези причини тъкмо размишляваше — седеше сам в стаята си с дългата тръба на наргилето в ръка пред златния поднос с малка кафяна чашка, приблизително наполовина колкото едно яйце.
Спокойствието му бе нарушено — влезе един черен слуга, поклони глава почти до дюшемето и зачака господарят да го заговори.
— Куче! — изръмжа беят. — Не ти ли казах, че искам да бъда сам? Да наредя ли да те нашибат?
Робът се поклони още по-дълбоко.
— Осман, дервишът — каза той смирено. Свъсеното лице тутакси се разведри.
— Какво е станало с него?
— Моли за милостта да зърне твоя лик.
— Нека влезе! Но не подслушвай, чакал, иначе ще наредя да ти отрежат ушите!
Черният тръгна и дервишът влезе.
Той в никой случай не показваше смирението на слугата. Вярно, беше свалил вън зелените си чехли, но не бе променил ни на йота гордия си изправен стоеж.
— Какво носиш там? — попита Ибрахим бей.
— Една картина.
— Как? Картина? Гяур ли си станал?
— Не. Но християнин я е рисувал. Позволяваш ли да ти я покажа, господарю?
— Огледай се! Бива ли тук да гледам един портрет, още повече работа на неверник?
Беят посочи стените, чийто небесносин фон бе изпъстрен със златни стихове от Корана. Ислямът разрешава за украса само витите, спираловидни орнаменти и религиозни мъдрости; картини забранява.
— Считаш ме за неверен последовател на Пророка? — попита дервишът. — Това, което ти нося, можеш да разгледаш без угризения на съвестта. То е една изненада за теб. Погледни тук!
Той смъкна при тези думи покривалото от донесената картина. Едва очите на турчина се бяха спрели на нея и той нададе силен крясък, като скочи така припряно от възглавницата, че запрати надалеч кожения поднос, а скъпоценният стъклен съд на наргилето се строши.
— О, небеса! О, джендем! — изтръгна се от него. — Право ли виждам?
— Познаваш ли я? — запита Осман.
— Ана фон Адлерхорст!
— Заблуждаваш се.
— Тя е! Мълчи! Това е нейното лице, нейната уста, нейните златни коси! Това са нейните очи, прекрасните звезди, за чийто поглед бях готов и вечното си блаженство да дам!
— И все пак не е тя. Картината е на нейната дъщеря.
— На нейната дъщеря? Как е възможно?
— Би ли могла онази жена да изглежда сега така? Би ли била сега още толкова млада?
— Не. Прав си. Но как може да има тук в Стамбул картина на нейната дъщеря?
— Аз също не мога да си го обясня. Но въпреки това е сигурно, че тази, чиято рисунка тук виждаш, е дъщерята на жената, която превря твоята любов. — Няма как наистина да е другояче. Защото това е безусловно портрет на някоя проклета Адлерхорст. Но къде е тя самата?
Дервишът Осман се любуваше на въздействието, което картината бе предизвикала.
— Ее, господарю, това не е ли изненада? — попита с превъзходство.
— Да, да, действително е изненада, и то голяма!
— Искаш ли да купиш рисунката?
— Купувам я. Плащам каквото е поискано за нея — в брой и веднага!
— Ще ти струва пет кесии в злато.
— Пет кесии? Да не ти е мръднала чивията?
— Може би ще я получиш и за четири кесии, ако платиш веднага.
— Една картина все пак не може да струва толкова много!
— А пък каза, че ще платиш веднага, колкото и да е поискано!