— Можех ли да смятам една такава цена за възможна?
— Действително не. А аз имам и обяснение. Толкова много не струва картината, а робинята.
— Ах! Тя е робиня!
— Да, черкезка робиня. Открих я при търговеца Бариша, когото, разбира се, познаваш.
— Как се е озовала дъщерята на тази… на тази… като робиня в града на султана?
— Това е тайна, до която навярно ще се доберем.
— Как обаче стигна до мисълта да отидеш при тоя продавач на робини?
— Следвах един англичанин, който се казва така, както Ана фон Адлерхорст, когато беше още момиче — Линдсей.
— Как? Линдсей?
— Да. Това привлече вниманието ми и аз го последвах.
Той разказа, а беят го изслуша с изключителна напрегнатост.
— Купувам я, купувам я! — изрече припряно. — Веднага ще препусна до търговеца, макар да нямам време, защото трябва да отида отсреща до гробището… а-а, та ти още нищо не знаеш. И аз трябва да ти покажа една картина.
— Как? Ти също имаш картини?
— Една-единствена.
Той измъкна от джоба една фотография и я поднесе пред очите на Осман. Дервишът се дръпна назад като попарен.
— Бруно фон Адлерхорст! Шейтана го праща!
— Не е той! Би ли могъл сега да е още толкова млад?
— Не. Имаш право. И впрочем той отдавна е мъртъв.
— Да, замина за Джехеннах[16], при всички джинове на вечните мъки. Проклятие за него!
— Тогава този тук може да е само негов син!
— Така мисля и аз. Но той носи друго име.
— Това е лесно възможно. Къде се намира?
— Тук, в Стамбул.
— Аллах да ни варди тогава от него!
— Ти си едно дете. Та той нищо не знае за нас.
— Как се добра до тази фотография?
— Наредих да ми я набавят. Това куче още днес ще седи в зандана, а аз ще имам грижата никога вече да не съгледа свободата.
— Защо?
— Турил е око на една от моите кадъни.
— Правиш си майтап.
— Чуй как станало всичко!
И сега Осман узна от Ибрахим бей за произшествието в Долината на сладката вода, срещата на пазара и накрая за противомерките, които беят бе взел.
— А как се сдоби с фотографията на франка? — поиска да знае Осман.
— След като открих жилището му, подкупих хазяина, който задигна скришом снимката. Тоя хазяин е грък и се казва Миледас.
— Как? Миледас? Да не би да живее в близост до Инджър бостан мейданъ?
— Да, съвсем наблизо.
— Какво съвпадение! Та там живее и художникът на тая картина!
— Аллах! При него действително живее някакъв художник, знам това. Непознатият се казва Валерт, а художникът — Норман; двете имена са немски… Дали братът и сестрата знаят един за друг?
— Изключено!
— Как тъй?
— Братът нали начаса би я изтръгнал от търговеца! Знаеш ли въобще дали и на самия него му е известно същинското име?
— Определено му е известно — беше достатъчно голям тогава, за да съхрани спомен за името си. Но времето лети. По-късно ще говорим за тези неща. Сега трябва да отида до Бариша, за да купя робинята. Ще наредя да оседлаят един кон. Ти избързай напред и доложи за мен.
— Трябва ли да остана там, докато дойдеш?
— Да. Ще следиш всичко да протече нормално. Търговецът ще отведе черкезката до моята къща край водата. Ти ще ги следваш незабелязано, за да видиш дали ще бъде предадена както подобава. После ще го съпроводиш дотук, за да бъдеш свидетел, че си е получил парите. Сега върви!
— А рисунката?
— Остави я тук.
Дервишът тръгна.
Ибрахим бей застана пред картината и я заразглежда. Зъбите му бяха здраво стиснати, а между веждите бе врязана мрачна бръчка. Лоши спомени минаваха през душата му.
— Ана фон Адлерхорст! — изръмжа на себе си. — Аз носех рай в сърцето си, а ти създаде от него пъкъл. Аз си отмъстих. Но завършекът на моето отмъщение ще настъпи сега: твоята дъщеря, твоето пълно подобие, ще стане моя робиня.
Той загърна отново картината и започна да се разпорежда. Един от слугите трябваше незабавно да отиде до къщата край водата, за да се подготвят хората там за посрещането на новата робиня.
Когато Ибрахим бей слезе от седлото пред къщата на роботърговеца, Бариша го посрещна.
— Каза ли ти дервишът какво искам?
— Да, о, господарю. Нека твоите очи намерят наслада върху цветето, което се каниш да откъснеш.
— Знае ли тя вече за мен?
— Нито дума.
— Не бива и нищо да знае, защото може да не ти се покори. Ако ми хареса и я купя, ще я закараш на предопределеното й място, което дервишът ще ти опише. Ще я примамиш да излезе, като й кажеш, че ще я поразходиш до Долината на сладката вода. По този начин ще избегнеш всички мъчнотии, които би могла да ти създаде. Забранявам ти също да казваш някому кой я е купил. А сега искам да я видя.