Сър Дейвид се почувства повече от тягостно в това обкръжение. От време на време проклинаше полугласно под носа си. Няколко опита да поддържа твърдо една определена посока, за да се измъкне от тоя мизерен квартал, завършиха напълно безуспешно. Той все повече се задълбаваше в заблудата си.
— Damned![5] — започна да ругае. — Поне малко от малко да знаех в каква посока на света да търся оттук пристана на моята яхта! Тогава бих могъл да се ръководя от положението на слънцето. Това го научих от моя приятел Кара Бен Немзи.
Беше спрял, отправил поглед нагоре, вторачен в няколко перести облачета, които се носеха бързо по своя път. После продължи полугласния разговор със себе си, без да го е грижа за минувачите, които — къде подозрително, къде развеселено — се блещеха в оригинала, само облеклото на когото вече правеше достатъчно впечатление.
— Въобще си е подъл тип тоя Кара Бен Немзи! Много долно ме заряза този път. Иначе наистина изникваше винаги съвсем навреме, за да ме измъкне, когато някъде хубавичко съм я загазил и не мога да намеря изход. Кой го знае къде хайманосва сега — при апачите ли край Рио Пекос, при хадедихните в Джезирех, или при кюрдите? Е, все някъде си, само не и в тоя проклет сокак, където всъщност му е мястото, та да ме отведе отново сред хора, с които да може човек да си каже една разумна приказка.
Той може би още дълго щеше да стои така, ако един крепък удар не го бе изтръгнал от неговото песимистично съзерцание. Един хамалин не се бе побоял да отстрани от пътя си живото улично препятствие по този не особено нежен способ. Кресна на слисания сър Дейвид няколко ядовити думи, които тоя естествено не разбра, и запъшка нататък.
— Магаре! Овча глава! Дръвник! — заруга Линдсей след него. После продължи пътя си, мърморейки вкиснато.
Той се скита още известно време по този начин безполезно наоколо, додето търпението му се изчерпи. Заговори първия срещнат на английски и го попита за пътя.
Но чу само онова, което беше чул вече веднъж, и то от устата на натрапчивия дервиш:
— Анламъйорум! (Не разбирам!)
Към него се прибави едно съжалително свиване на рамене. После заговореният изостави чудноватия чужденец.
Същото се повтори още на няколко пъти. Към когото и да се обърнеше Линдсей — бил той стар или млад, бедно или добре облечен, — винаги получаваше все същия отговор:
— Анламъйорум! И накрая на почтения англичанин му прекипя.
— Дявол да го отнесе целия тоя Константинопол и всичките му там околни селища! — изръмжа той вбесен. — Сега вече няма да питам никого и ще тичам все подир носа си, додето… додето…
Внезапно прекъсна и зина толкова широко уста, като че някой печен гълъб се бе засилил да влети право в нея. После доловимо ясно я захлопна пак. По лицето му се разля радостно ухилване, като лятна слънчева светлина по земята.
— Великолепно! Отлично! Indeed! — възкликна все тъй ухилен, докато погледът му буквално милваше написаната на френски фирмена табела на едно кафене. — Тук живеят хора, с които сигурно ще можеш и да си поговориш по човешки. Там вътре отивам! Там ще ми дадат информация.
Той се упъти с дълги крачки към целта. Прекрачи прага с увереността на мъж, свикнал да заповядва, и се огледа изучаващо в неголемия общ салон. Пред очите му се разкри обичайната картина на едно източно кафене-кръчма. Нечистият под бе застлан тук и там с малки килимчета. Миндерлъци обхождаха стените. Навсякъде се търкаляха разхвърлени възглавници за сядане. Малкото маси бяха ниски — колкото столчетата за крака в жилищата от западните страни. Стените бяха голи, с изключение на няколко омазнени чибука, подредени в редица един до друг на нещо като полица за лули.
Посетители в цялото помещение имаше само трима. Бяха местни хора от ниско съсловие, както издаваше облеклото им. Клечеха мълчаливо един до друг с микроскопични филджани пред себе си, пушеха и като че не обърнаха внимание на чужденеца. Че единият от тях хвърли пронизващ поглед изпод сведените си клепачи към необикновената, сиво карирана фигура, убягна на англичанина в сумрака на голата стая.
От вратата на задната стена сега се появи един мъж, когото всеки познавач на средиземноморските страни би трябвало веднага да прецени като грък. Беше съдържателят на това «приветливо» място за отбивка. Той имаше хитрата, лукава физиономия на лисица. Не чертите, а очите обрисуваха характера на този мъж.
Един поглед към англичанина му бе достатъчен да знае кого има пред себе си. С три теманета, които определено биха удовлетворили всяко величие, той приближи до своя гост.