— Отсреща, в предната страна на двора.
— Не, с това не съм съгласна. Тя ще остане тук при мен.
— Беят така заповяда.
— Беят? Какво ме е грижа за неговата воля? Ти можеш да пълзиш пред него в прахта, аз обаче не… Подготви ли посрещането й?
— Да. Новата робиня трябва да вземе баня и да си подбере дрехи. После ще дойде господарят да я поздрави.
— Тя ще вземе банята си при мен. Тук може и да се облече и нагизди. Донеси всичко при мен!
Той се поколеба. Тогава тя вдигна отново камшика.
— Ще се подчиниш ли?
— Господарят ще ме накаже!
— И хак ти е! Получи си бастонадата и му оближи после за благодарност ръката! А сега побързай!
Черният се измъкна като бито куче.
— Казвам се Закума — рече спасителката. — Ела, аз ще те водя!
Хвана Чита за ръката и я отведе в едни женски покои, великолепно подредени по ориенталски маниер. Момичето трябваше да се настани на един копринен диван, докато красивата домакиня седна на ниска възглавница.
— Сигурно си мислиш, че съм някое зло и проклето създание — каза тя, усмихвайки се с доволство, — но скоро ще ме опознаеш по-добре. Как ти е името?
— Чита.
— Което означава «Цвете». Да, ти изглеждаш като цвете, едно сладко ухаещо цвете. Сякаш слънцето те е окъпало в лъчите си и е оставило по теб най-красивите и топли от тях. Чувствам, че ще те обикна. Сега сме сами. Негърът ще се рови из дрехите и ще му е необходимо доста време, докато ти избере нещо подходящо. Никой не ни слуша. Ето защо нека си споделим каквото е нужно да знаем една за друга. Имала ли си вече господар?
— Не.
— Видя ли бея?
— Да. Той беше при търговеца да ме огледа.
— Намираш ли го за привлекателен?
— О, не. Аз… аз… аз… го ненавиждам! Чита изстреля изявлението с жар, а очите й се напълниха със сълзи.
— Оскърбил ли те е?
— Не, но… но…
Чита запъна по средата изчервена. Онова, което искаше да каже, като че бе твърде деликатно за нея, за да може да го изрече. Закума се наведе към нея, впи тъмните си очи и се усмихна с разбиране.
— Едва преди няколко минути те видях и не са много думите, които сме си разменили, ала въпреки това те познавам. Искаш ли да бъдеш откровена с мен?
— О, на драго сърце!
— Обичаш ли?
Чита вдигна поглед, поколеба се да отговори, после захлупи лице в шепи и избухна в късащи сърцето ридания. Това бе единственият й отговор.
Закума не продължи да пита. Захапа долната си устна, сякаш и тя имаше да преодолее някаква сърдечна болка. Скочи внезапно от мястото си и пристъпи до решетката, за да се вгледа дълго в смълчаната, самотна градина, над която вече се спускаше булото на здрача.
После се обърна отново към стаята.
— О, Аллах, защо си позволил да се родят толкова нещастници? Ти не си толкова добър, колкото пише из книгите!… О, кажи ми — помоли тя с благ тон, — кажи ми, че искаш да бъдеш моя приятелка, моя сестра!
— Мога ли да се осмеля?
— Аз те моля. А сега говори, още ли не си била в харем?
— Никога.
— Тогава не знаеш какво представлява харемът — той е пъкъл за жената, която носи сърце в гърдите си. В харема цари най-злочесто робство; в харема витае най-ужасна смърт; в харема от всички ъгли се хилят насреща ти несрета и неволя. Там заповядва човек, комуто трябва безволево да се покоряваш, докато душата ти жаднее по свободата. В харема… ох, какво ли да ти разправям! Та то изобщо не подлежи на разказване. Ама когато Пророка е говорел за страхотиите на Джеханнах, той още не е познавал най-ужасяващите глъбини на Вечното проклятие, защото неговият най-зловещ, отвратителен кът е… харемът!
Закума замълча. Очите й пламтяха, дъхът свистеше.
— Ти също ли си нещастна? — попита Чита.
— Нещастна и злочеста като никоя друга. Но аз не съм създадена за хрисимо търпение… аз се браня. Вярно, че ме продадоха, но въпреки това аз си останах господарка и всички окаяни роби треперят пред мен. Така е и така ще си остане, докато… — тя приближи уста до ухото на Чита и тихо продължи: — … докато се освободя. Аз няма да остана тук.
— Аллах! Възнамеряваш да бягаш?
— Да.
— Вземи и мен, ох, вземи и мен със себе си! Аз съм толкова нещастна, че ми се иска да умра.
— Да умреш? Не, още не сме стигнали дотам. Моят живот тъне в окаяност, ала все пак ми е твърде скъпоценен, за да не пожелая да го защитавам. Къде си родена?
— Не знам. Никога не ми е била известна моята родина.
— Откъде те доведоха в Стамбул?
— От другата страна на морето.
— Кое море? Има морета с разни имена.