— Не зная. Живеех усамотено в едно малко селце. Един навъсен, суров мъж ми даваше да ям и пия. После дойде един кораб и ме докара тук.
— Как се казваше селото, в което си живяла?
— Не знам.
— А мъжът?
— И това не мога да ти кажа. Трябваше да го наричам «господарю».
— В такъв случай сигурно изобщо не са ти позволявали да говориш с някого?
— С никого, освен със старата майка на мъжа, а и тя никога не отговори на някой мой въпрос. Беше също така люта като него.
— Клетата приятелка! Научиха ли те барем да се молиш?
— Да.
— На кого?
— На Аллах.
— Тогава значи и ти си мохамеданка… Иначе никого ли не познаваш?
Чита помисли за художника.
— Да — отговори. — Познавам един франк, който… който… който… Запъна. Закума сложи ръце на страните на приятелката си и се вгледа изучаващо в сините очи.
— Обичаш ли франка?
Вместо отговор Чита обви ръце около нея и оброни лице на рамото й.
— Така ли е? — прошепна Закума.
— Да.
— И аз познавам един европеец, русин.
— О, Аллах! Ти също ли го обичаш?
— Цялата ми душа е негово притежание. Всичките ми мисли летят към него. Но, в името на Аллах, не говори на никого другиго за това!
— Всъщност много ли други има още тук?
— Да, и те са злостни и одумници. Копнеят за един поглед на Ибрахим. Предлагат му прелестите си за някой мизерен дар. Те не са жени, не са хора, нямат душа, нямат сърца. Те са жалки робини без женско достойнство! Ако се догадят за тайната ни, ще ни издадат и ние сме изгубени.
— Не са ли ти приятелки?
— Не. Те ме мразят.
— Защо? Засегнала ли си ги?
— Аз не говоря с тях и значи няма как да ги засегна. Но сторих нещо, което никоя обитателка на един харем не прощава на друга — покорих сърцето на повелителя.
— Ах, значи той те обича?
— Не знам дали съм по-красива от ония, ала знам, че той би ги продал до една, ако пожелая при това условие да го обикна.
— Ти не си ли му жена?
— Не.
— Не си ли длъжна да му се покоряваш?
— Той действително има правото да изисква от мен подчинение. Но ти би ли му се подчинила?
Такъв въпрос Чита не беше очаквала. Това за нея бе тема, върху която въобще не беше се замисляла. Самотна и изоставена беше прекарала всичките си години и още не познаваше живота. Знаеше само, че трябваше да бъде продадена, за да принадлежи на оня, който плати цената й. Какво обаче означаваше това, тя и понятие си нямаше. С други думи беше едно дете в най-прекрасното значение на тази дума.
— Не трябва ли да му се подчинявам?
— Не във всяко отношение.
— И къде е границата?
— Дете! Толкова си неосведомена, като че едва що си се родила. Но не е нужно да се кахъриш. Ти се намираш под моя закрила. Той няма да посмее и косъм от главата ти да докосне.
— Нима имаш толкова голяма власт над него?
— Да. Той се страхува от мен. Защо, много скоро ще узнаеш… Къде видя твоя франк?
— При търговеца Бариша.
— Значи той също те е видял?
— Да.
— Даде ли ти шарет, че те обича?
— Да, той ми го каза.
Сега Чита събра кураж да разкаже всичко на новата си приятелка.
— Клетото дете! — промълви Закума, когато разказът приключи. — Значи няма да те завари, когато отиде утре при Бариша.
— Аллах, какво ли ще направи?
— Ще разпитва и дири, но няма да те намери.
— Тогава ще погина от скръб. Но може би Али, пазвантинът, ще му каже кой ме е купил.
— Възможно е и Али да не го знае. Но бъди спокойна, художникът ще разбере къде се намираш.
— Кой ще му го каже?
— За това ще говорим по-късно. Необходимо е по-напред да се знае как се казва и къде живее. Назова ли ти той името си?
— Да. Името му звучи чуждо. Положих усилия да го съхраня. Паул е неговото име, а Норман се казва фамилията му.
— При франките така е прието. И къде живее художникът?
— За това не го питах.
— Лошо! Не е бивало да забравяш.
— Нали мислех, че пак ще го срещна.
— Е, все ще го открием. Търговецът сигурно знае жилището му. Значи при него ще трябва да се направи справка.
— Но кой би могъл да го свърши?
В този миг отвън прозвучаха стъпки. Дойде черният, придружен от няколко момчета, които носеха предназначените за Чита вещи.
Така бе сложен край на поверителния разговор. Банята наистина отпадна, но не и преобличането. Имаше дрехи от материи, чиято ценност запленяваше сърцето, и великолепни накити, каквито само в Ориента се носят. Понеже обитателките на харемлъка са изолирани от външния свят и едва влизат в досег с живота, те се посвещават единствено на задачата да се харесат на своя господар и ето как прекарват времето си в труфене и кичене.