— Много рисковано начинание! — отбеляза Чита. — Ако ви забележат, ще умрете и двамата.
— О, аз няма да се оставя толкова лесно да ме убият! — отговори Закума, докато отиваше да донесе лампата от съседното помещение. — Имам си закрилница. Ето я.
При тези думи Закума бръкна в широкия копринен пояс, който опасваше хълбоците й, и измъкна една малка кама. Изящното оръжие имаше фино, двуостро лезвие и дръжка, състояща се от масивно злато с голям, рядък бисер в края.
— Кама! — издума Чита. — Мислиш ли, че някой ще се уплаши от това малко оръжие?
— О, с положителност! Погледни, ще приближа острието до светлината. Забелязваш ли, че върхът има малко по-тъмен цвят? Той е намазан с отрова. Човекът, комуто само леко одраскам кожата, след минута-две ще се свлече мъртъв на земята. Хората го знаят. Необходимо е само да посегна към камата и всички ще се разбягат от мен.
— Доказвала ли си им вече, че оръжието ти е наистина толкова опасно?
— Да. Боцнах с него едно куче и то едвам го почувства, но след броени секунди изпъна крайници и беше мъртво.
— В такъв случай оръжието действително е от голяма стойност за теб. Само го дръж здраво, че да не ти го отнемат!
— Вече опитаха, ала на никого не се удаде, защото ми е много скъпо — не само заради отровата, но и понеже ми е един прекрасен спомен от… него.
— Имаш предвид русина?
— Да.
— Ах, значи той ти е подарил камата?
— Да, той ми я даде. Получил я в далечна Индия от някакъв княз.
Вън приближиха тътрещите стъпки на черния. Той се появи на вратата.
— Беят идва. Той ще иска да види новата робиня. Подготви се да го посрещнеш.
Ибрахим бей идваше всъщност от гробището. Ловитбата излезе несполучлива и той се намираше в такова лошо настроение, че посрещналият го пред входа управител веднага го забеляза.
— Доведоха ли новата робиня?
— Тя дойде, о, господарю.
— Къде живее?
— В помещението, което си й определил.
Това, разбира се, не отговаряше на истината, но негърът още не бе събрал кураж да доложи какво го е сполетяло от страна на Закума.
По тая причина Ибрахим се отправи към другата страна на първия етаж, където черният пристъпи насреща му, треперещ от страх.
— Отвори!
— Не тук, о, господарю — избъбри робът. — Тя се намира отсреща при Закума.
— Кой го заповяда?
— Закума.
— Куче! Кой е тук господарят и повелителят, аз или тая ханъма?
— Ти, о, господарю. Но тя се появи, когато водех новата робиня, и аз трябваше да й се подчиня.
— На нея значи, не на мен! За тая работа сега ще си… дай камшика!
Ибрахим искаше, както бе свикнал да прави, да нашари черния със собствения му камшик.
— Милост, господарю! — пропелтечи, изпълнен със страх, черният. — Камшикът го няма.
— Няма го? Къде е?
— У Закума.
— Закума и пак тая Закума! Как може да й даваш чак и камшика си!
— Тя ми го изтръгна и ме удари с него.
— Баба страхлива! По-късно ще получиш за тая работа двайсет удара по ходилата!
Двайсет удара по голите стъпала бе крайно тежко наказание.
— Милост, о, господарю! — примоли се робът и падна на колене. — Нима трябваше да се оставя да бъда отровен от нея? Та нали има оная кама.
— Че вземи й я!
— Това никой не е в състояние да стори.
— Защото всички сте плашливи кучета. Дали ще ти отменя наказанието, това сега ще зависи от новата робиня. Как се приспособява тя към положението си?
— Плачеше в началото.
— А после?
— После стана добра къзъм. Чух я да разговаря оживено със Закума. Намира се в жълтата одая.
Ибрахим се упъти сега нататък. Беше много любопитен как ли Ще го посрещне красивата черкезка.
Когато влезе, завари Чита да лежи на дивана, а лампата заливаше снагата й с мека, нежна светлина. Дръпна рязко вратата след себе си и тикна резето. После я заразглежда, облегнат на стената, без дума да обели.
Закума имаше право. Той я бе видял, наистина, при търговеца, но само за един кратък миг. А сега тя бе много по-изискано, в по-добра светлина облечена, отколкото през деня. В тази минута той твърдо реши да я избере за любимката си на харема.
— Чита! — подхвана тихо.
Тя остана да си лежи безметежно, обръщайки само леко глава към него.
— Казвам ти добре дошла! — продължи.
— И аз на теб.
— Наистина?
— Не бива ли? Та нали си господарят на къщата.
— Само че аз желая да ме приветстваш не като повелител, а като мъж, когото обичаш.
— Аз… не те обичам.
— Но ще ме обикнеш! Ще заповядам на всичките си слуги да гледат на теб като на повелителката на тази къща. Всяко твое желание ще бъде изпълнявано. Ела, дай ми ръката си!