— Bienvenu, monsieur! (Добре дошъл, мосю!) — поздрави гладко и плавно на френски. — Смея ли да запитам с какво мога да услужа на Ваша милост?
С френския англичанинът естествено бе много добре запознат. И той си послужи следователно със същия език като съдържателя, само че от неговата уста не звучеше така завършено и изискано, както от устните на гръка.
— Преди всичко с някое друго обръщение! — каза по своя лаконичен, властен маниер. — Не съм «ваша милост». Ако се наложи мога и много немилостив даже да бъда.
— Пардон! Не можех да имам представа…
— Достатъчно! Наричайте ме просто мосю! Това стига.
— Както заповядате!
— И после бих желал — хм! — нещо за пиене бих желал.
На сър Дейвид в никой случай не допадаше тая пето или шесторазрядна гостилница. Вярно, беше ожаднял от лутанията си нагоре-надолу в слънчевия пек по душните улици, ала мисълта да пие нещо тук въпреки всичко с нищо не го примамваше, фактът, че независимо от това поиска нещо за пиене, дължеше своята причина единствено на особения манталитет на Линдсей.
Той никъде не забравяше, че е англичанин, син на гордия островен народ, господстващ над Световния океан. Ето защо бе на мнение, че никога не бива да се проявява стиснат, дори и в най-затънтеното кътче на земята. Към това се добавяше, че той беше сър Дейвид Линдсей, мъж от английската аристокрация. И като такъв винаги действаше според максимата: Аристокрацията задължава!
Изхождайки от тези две причини, той смяташе и тук да не се цигани. На драго сърце би запитал кратко и ясно за пътя и би си тръгнал после, но това не му подхождаше. Не желаеше да получава нищо даром, дори и информация.
— Кафе ли желаете, шербет, или…? Последната дума във въпроса си гръкът проточи така явно, че сър Дейвид наостри уши.
— Имате и нещо друго?
— За онези от моите гости, които не изповядват учението на Пророка, притежавам превъзходно гръцко вино — оригинално «Самос», старо, отлежало, истинска напитка на боговете.
— Хмм! «Самос»! Почти толкова добро, като шери и портварн! Бих желал да го опитам.
— В такъв случай ще се осмеля да ви помоля, мосю, да си дадете труда да дойдете във Винарната. Сър Дейвид присви леко лявото око.
— Винарна?
— Трябва да имате предвид — поясни съдържателят, — че моите клиенти в основни линии са привърженици на Пророка, който е запретил насладата на виното. Бих накърнил техните религиозни чувства, ако взема да сервирам пред очите им вино на иноверните, отбиващи се при мен. Това лесно би могло да създаде нездравословен климат между посетителите и да стане опасно за мира в моя дом. Ето защо Винарната! Там можете необезпокоявано да се отдадете на насладата на благородната напитка.
— Добре! — реши Линдсей. — Покажете ми помещението!
Той последва гръка през задната врата по един тъмен коридор, в чийто край съдържателят отвори отдясно една малка стая. Един поглед в нея бе достатъчен да потвърди подозрението на сър Дейвид, породило се при нескончаемото обяснение на съдържателя за правото на общ салон, обзаведено изцяло по източен маниер — с килимчета, миндери и две ниски маси. То не правеше впечатление да е предназначено за гръцки, арменски и други немохамедански посетители. Иначе тук щеше да има столове, пейки и високи маси. По-скоро, види се, бе такова, каквото Дейвид Линдсей веднага бе предугадил, а именно, че в това уютно скривалище сегиз-тогиз неколцина неверни синове на Пророка се подкрепят със забранения гроздов сок. Тук бяха подсигурени срещу неприятни обезпокоявания. Единственият прозорец на помещението се намираше на повече от два метра височина — почти под тавана, и беше толкова малък, че определено никой не би могъл да надникне отвън. А за окултните, жертвени часове пред олтара на бога на виното много добре подхождаха удобните миндерлъци, пасваше си и меката светлина на лампадата, спускаща се от средата на потона.
Линдсей разтегли тънките си устни в разположено ухилване.
— Харесва ми! Тук ще опитам вашето «Самос».
Доволен беше, че желанието му да пита за пътя го бе довело насам. Така можеше да съчетае приятното с полезното. Глътка оригинално гръцко вино в тая страна на вечното кафе не бе за пренебрегване. Той освободи от рамото ремъка с дългия далекоглед и остави страшилището заедно с огромния чадър в ъгъла. После се отпусна отмерено на мекия миндерлък.
Съдържателят стоеше мълчаливо. Сега се залови за последната забележка на госта.
— О, ще ви кажа, мосю, само с опит няма да се остане. Ако сте познавач, ще се наемете като нищо на цяла стомна от моето «Самос».