— Стомната е празна. Да, да, знаех си го аз отнапред — насили се той да се усмихне. — Моето «Самос» се услажда на всеки. Нали бива още веднъж да…?
— Разбира се! Донесете още една такава мяра! Виното сигурно няма веднага да ни повали.
— Не берете кахър! То не е турско. Начаса се връщам.
И беше вече вън от вратата. Линдсей разтегли тесноустната си уста до поразителна ширина. Дългият нос се наведе, додето можа, още към брадичката. В това положение се заслуша той след съдържателя.
Чу неясно някакви мъже да разговарят помежду си. Трябва да бе някъде в двора, недалеч от тесния прозорец. Погледна изпитателно нагоре.
После се надигна с бързина, която никой не би очаквал от мудния англичанин. С две стремителни крачки се озова до вратата. Наведе се. Действително, тя имаше вътрешно резе — голяма рядкост в една ориенталска къща, поне за стайна врата. Това устройство се дължеше навярно само на дискретната цел на задната стая.
С едно енергично посягане Линдсей зарези. После събра накуп всичко що бе възглавница наоколо върху ниския миндер под прозореца. Покатери се чевръсто, протегна се и се ухили доволен. Неговата внушителна дължина му даде възможност да достигне с глава точно до прозоречното отверстие. Според обичая на източните страни то не беше снабдено със стъкла, така че Линдсей долови звука на споменатите гласове съвсем ясно. Да погледне надолу в двора, нямаше как. Но разбираше всяка дума, макар въпросите и отговорите да не бяха високо разменяни.
Съдържателят разговаряше отвън с някакъв друг. Че при това те си служеха с френски, на Линдсей се стори като кажи-речи нечувано щастливо обстоятелство.
— Не бъди многословен! — тъкмо настояваше стопанинът на къщата. — Не бива дълго да се бавя. Той би могъл да стане нетърпелив.
— Като влезеш, ще му кажеш някакво оправдание. Той ще се задоволи. Трябва да чуеш какво имам да ти кажа. Осман, дервишът, е бесен. На всяка цена иска да си отмъсти на това «гяурско куче», което го ударило с чадъра в лицето.
— Зная вече. Англичанинът сам ми го разказа.
— И той не се страхува от ненавистта на дервиша?
— Смее се. Имай предвид, той е английски милионер. Тези мосю без изключение се отличават с една изумителна самоувереност.
— Nom de dieu (по дяволите), милионер!
— Пет! Не забравяй прозореца горе!
— Би трябвало да има невероятно тънък слух, за да чуе нашия разговор. Но по-нататък! Осман добре забелязал, че англичанинът иска да му се изплъзне, но се промъкнал след него и не изгубил дирята. Сега седи отпред в кафенето и ме прати при теб.
— Какво иска от мен?
— Отмъщението си!
Подслушвачът почувства, че в разговора възникна малка пауза. До момента въпросите и отговорите се бяха редували с припряна бързина. Сега изглежда гръкът се замисли. Линдсей смяташе, че знае защо. Той вероятно опитваше да съгласува искането на дервиша за отмъщение със собствените си планове, насочени към портфейла на клиента.
Сега отново започна да говори.
— Кажи му, че ще си го има отмъщението! Чужденецът в момента седи във Винарната.
— Зная. Та нали чух какво говори с него, след като го поздрави.
«Аха! — помисли сър Дейвид. — Типът, който тук така нищо неподозиращ ми излага любезните си принципи, е един от тримата кафеджии от предната стая. Почакай само, обеснико, ще се запознаеш ти с един мъж от Стара Англия, ти, заедно с дервиша и твоя приятел, кръчмарят!»
— Той е вече на втората стомна «Самос». Още ще му натрапя аз от тая услужлива напитка. Ефектът няма да се забави. Той има цял портфейл с банкноти. Ще му задигна парите едва когато се е нальокал до безсъзнание. Тогава дервишът Осман може да прави с него каквото си ще. Най-добре ще е да му свети маслото. Така няма да се опасяваме от неприятни последствия.
— А аз?
— Какво общо имаш ти?
— Глупав въпрос! Казваш, че чужденецът имал портфейл, пълен с банкноти. Парите се каниш да вземеш ти. Дервишът ще си има своето отмъщение. Аз на сухо ли трябва да остана?
— Ти ще получиш от мен малък дял като пари за мълчание. Повече не можеш да искаш. Та ти с нищо няма да допринесеш за нещата.
— Така си мислиш ти. Но аз мисля другояче. Ти даже много се нуждаеш от мен.
— Не знам за каква цел.
— Англичанинът трябва първом да бъде обезвреден. Ти се надяваш твоето вино да го катурне. Но какво, ако се заблуждаваш! Знаеш, че съм роден в Париж и първите трийсет години от живота си съм прекарал там.
«Ето откъде френският разговор! — помисли си подслушвачът. — Човекът изобщо не е местен жител, само се облича така. Вероятно въобще не говори турски!»