Междувременно обаче продължаваше да слуша. Довереникът на съдържателя водеше нещата си не лошо.
— През този период — продължаваше той — съм бил няколко пъти отвъд Канала. Опознах англичаните. Общо взето те добре си знаят мерилото. Пият портър, ейл, шери, пунш и всякакви ракии като вода. Виждал съм го със собствените си очи неведнъж и дваж и при това никога не губят ясно съзнание. Хладнокръвно престават да пият, когато им стане прекалено.
— Mille tonnerres! (Хиляди гръмотевици!) Това би могло да осуети целия ни план.
— Би могло! Ако не бях аз! Задръж човека само още четвърт час! През туй време аз ще ти набавя един прашец, който ще му сипеш във виното. Въздействието му ще…
— Не става! Той не е дете. Държи чашата непосредствено пред себе си и…
— Тогава тури праха в стомната!
— Това пък хич не върви! Той ме покани да пия с него. Трябва ли самият аз да изгълтам праха и да захъркам по-рано от него?
— А-а! Значи е предпазлив?
— Да, виждаш, че с нищо не можеш да ми бъдеш полезен.
— О, напротив! Щом нещата стоят така, толкова повече. От всичко, което разказа, не остава нищо друго, освен истински да се надпиваме с чужденеца. И сега кажи сам: Смяташ ли се способен за тая работа?
— Хмм! Аз не нося много.
— Знам. Но затова пък толкова по-издръжлив на пиене съм аз, както ще признаеш. Предостави човека на мен! Надрънкай му нещо. Как си ме срещнал в коридора и си ми разказал за него. Че съм роден французин и голям почитател на Англия. Дали не бих могъл за кратко да му правя компания. Лъжи, та се късай, само и само да прояви интерес към нещата! Не си паднал на главата си, я. Аз пък ще дам отговор на дервиша. Нека почака, докато работата се уреди. А сега офейквай, да не му се стори подозрително дългото ти отсъствие.
С един скок сър Дейвид се приземи от купчината възглавници. Беше чул достатъчно. Лицето му сияеше от удоволствие. Така добре му допадаше приключението.
— Eximius! Excellent! Indeed! (Забележително! Великолепно! Наистина!) — мърмореше си той, докато нареждаше припряно възглавниците по старите им места. — Когато моят приятел Кара Бен Немзи чуе това, ще трябва да признае, че вече с нищо не ме превъзхожда. И аз мога да подслушвам и надхитрявам врагове. Щастие само, че тоя тип беше французин, а не китаец, тунгусец или ескимос. Иначе от цялата тая беседа думица нямаше да мога да разбера. Сега обаче съм в течение на нещата. Нека само ми дойдат! Канят се да надпият Дейвид Линдсей! Чудо невидяно ще видят.
Стаята вече отново имаше обичайния си вид. Сър Дейвид се нуждаеше само още да избута резето, което той стори с едно бързо движение. После можеше да си седне пак на старото място и да изчака предстоящите събития. Намери време дори да запали пурата, угаснала по време на подслушването.
Едва сега се появи съдържателят с втората стомна. Той имаше гузна съвест. Ето защо бе подозрителен. Линдсей забеляза как гръкът плъзна преценяващ поглед между госта и прозореца. Вътрешно това го развесели. Външно обаче показваше равнодушна, почти глуповата физиономия.
— Накарах ви да чакате и моля за извинение — подхвана съдържателят.
— Тъй ли? — му бе отвърнато с въпрос. — Въобще не съм забелязал.
— Срещнах вън един добър приятел. Разбъбрихме се, както става, когато хората от дълго не са се виждали. Той обикаля страната по търговия. Обикновено го смятат за местен жител, но е роден французин, високообразован мъж, при това добър познавач и голям почитател на Англия.
Съдържателят сега започна да пее панегирика за своя приятел във всички тоналности. Влагаше цялото си старание да събуди у лорда любопитство да се запознае с тази запленяваща личност, ала сър Дейвид проявяваше жестокостта да го остави да чака в неизвестност и на всичко само кимаше с глава.
Накрая дъхът и изобретателността на гръка секнаха.
Той забеляза, че започва да оплита език, че в представянето му на начина на живот и съдбата на скъпия приятел зейват противоречия. И прекъсна. Едва сега Линдсей отвори уста, наглед, за да възнагради усилията на усърдния панегирист, в действителност, за да съкрати машинациите и доведе развръзката по-скоро.
— Че да бяхте го поканил тоя ваш приятел да изпие чаша вино с нас — каза. — Сега жертвате времето си за мен и се лишавате от неговата компания.
Ако камъкът, който пада някому от сърцето, причиняваше шум, сега щеше да чуе едно порядъчно тупване. Но така сър Дейвид само долови как другият дълбоко си отдъхна. Най-голямото му желание сигурно беше да отърчи и доведе апапина си, ала само проформа малко се превзе.
— Никога не бих си го позволил. Зная какво съм длъжен пред такъв избран клиент като вас.