— Странни фигурки — неочаквано се обади Антъни Марстън.
В средата на кръглата маса върху стъклена поставка бяха подредени няколко дребни порцеланови статуетки.
— Негърчета — продължи Тони. — Негърски остров. Предполагам затова са тук.
Вера се наведе, за да ги разгледа отблизо.
— Интересно, колко ли са? Ама че забавно! — възкликна тя. — Това трябва да са десетте малки негърчета от детската песничка. Има я в стаята ми в рамка над камината.
— В моята също — обади се Ломбард.
— И в моята.
— И в моята.
Оказа се, че всички имат в стаята си песничката.
— Забавно хрумване! — заключи Вера.
— Детинщина! — промърмори съдията Уоргрейв и си наля още вино.
Емили Брент и Вера Клейторн се спогледаха. Двете се изправиха едновременно и се оттеглиха в салона.
Вратите към терасата бяха отворени. Откъм морето се носеше шумът на прибоя.
— Обичам този звук — каза Емили Брент.
— Аз пък го мразя! — отсече Вера.
Мис Брент изненадано я погледна и Вера се изчерви. За миг се овладя и додаде:
— Тук едва ли е много приятно по време на буря.
— През зимата вероятно затварят къщата. Сигурно е трудно да задържат прислугата.
— То и без това не е лесно да се намерят прислужници.
— Провървяло й е на мисис Оливър с тези двамата. Жената е добра готвачка.
„Чудно как възрастните винаги объркват имената“ — помисли си Вера, след което добави:
— Да, мисис Оуън е имала късмет.
Емили Брент бе извадила ръкоделие от чантата си. Готвеше се да вдене иглата, но се сепна:
— Оуън? Оуън ли казахте?
— Да.
— Не познавам човек с такова име.
— Но нали… — изумено я погледна Вера.
Младата жена не успя да довърши. Вратата се отвори и господата се присъединиха към тях. Роджърс ги следваше с кафето.
Съдията се настани недалеч от Емили Брент, а Армстронг седна при Вера. Тони Марстън приближи до отворения прозорец. С чистосърдечно изумление Блор се загледа в малка бронзова фигурка — очевидно не можеше да разбере дали тези странни ръбове са изображение на женски форми. Генерал Макартър бе опрял гръб в полицата на камината и подръпваше замислено мустаците си. Вечерята наистина беше чудесна. Това бе подобрило настроението му. Ломбард разлистваше един брой на „Пънч“, който взе от масичката, отрупана с вестници и списания.
Роджърс сервираше. Кафето беше чудесно — силно и горещо.
След обилната вечеря всички се бяха почувствали доволни от себе си и от живота. Стрелките на часовника показваха девет и двайсет. В стаята цареше тишина. Спокойна, омиротворителна.
В този миг се разнесе Гласът. Неочакван, неестествен, пронизващ…
„Дами и господа! Моля за тишина!“
Всички в стаята се стъписаха. Започнаха да се оглеждат, задириха с очи източника на гласа. Чий бе този глас?
„Обвинени сте в следните престъпления — продължи непознатият.
Едуард Джордж Армстронг — за това, че на 14 март 1925 година е предизвикал смъртта на Луиза Мери Клийс;
Емили Карълайн Брент е отговорна за съдбата на Биатрис Тейлър, починала на 5 ноември 1931 година;
Уилям Хенри Блор е причинил смъртта на Джеймс Стивън Лендор на 10 октомври 1928 година;
Вера Елизабет Клейторн — на вашата съвест тежи Сирил Огилив Хамилтън, загинал на 11 август 1935 година;
Филип Ломбард — виновен сте за измирането на двадесет и един души от източноафриканско племе;
Джон Гордън Макартър — на 14 януари 1917 година вие изпратихте на явна гибел Артър Ричмънд, любовник на вашата жена;
Антъни Джеймс Марстън — на 14 ноември миналата година убихте Джон и Луси Кум;
Томас Роджърс и Етел Роджърс — през май 1929 година вие станахте причина за кончината на Дженифър Брейди.
Лорънс Джон Уоргрейв — заради вас умря Едуард Ситън през юни 1930 година.
Обвиняеми, можете ли да кажете нещо в своя защита?“
II
Гласът замлъкна.
След първия миг на вцепенение се разнесе оглушителен трясък! Роджърс бе изпуснал подноса с кафето.
Само секунда по-късно някъде отвън се чу писък и шум от падането на нещо тежко.
Ломбард реагира пръв. Скочи към вратата и широко я отвори. На прага, свита на кълбо, лежеше мисис Роджърс.