— Марстън! — извика Ломбард.
Антъни изтича да му помогне. Двамата мъже вдигнаха прислужницата и я внесоха в салона.
Доктор Армстронг бързо се приближи. Помогна да я сложат на дивана и се наведе над нея.
— Нищо сериозно. Само е припаднала. Всеки миг ще дойде на себе си.
— Донесете малко бренди — обърна се Ломбард към Роджърс.
— Да, сър — успя да прошепне Роджърс с пребледняло лице и треперещи ръце. После бързо излезе от стаята.
Вера извика:
— Кой говореше? Откъде? Гласът звучеше… звучеше…
— Какво става тук? — запелтечи генерал Макартър. — Що за шега беше това?
Ръката му трепереше. Раменете му бяха безпомощно отпуснати. За няколко минути се бе състарил с десет години.
Блор попиваше с кърпа потта от лицето си.
Единствени съдията Уоргрейв и мис Брент изглеждаха сравнително спокойни. Емили Брент седеше изправена както обикновено, с високо вдигната глава. Само на бузите й се бяха появили две тъмночервени петна. Съдията бе заел обичайната си поза, с глава, хлътнала между раменете. Леко почесваше едното си ухо. Възбудата му личеше единствено по очите — трескавият му бдителен поглед не пропускаше нищо от онова, което ставаше в стаята.
Отново Ломбард пръв пристъпи към действие. Армстронг бе зает с припадналата прислужница и това му даде възможност да поеме инициативата.
— Чий беше гласът? Говореше оттук.
— Кой го изрече? — извика Вера. — Кой? Не беше никой от нас.
Сега и Ломбард, също като съдията, внимателно огледа стаята. Спря очи на отворения прозорец и решително поклати глава. Изведнъж погледът му се проясни. С няколко крачки той се приближи до камината, където имаше малка врата, отвеждаща в съседна стая.
Той сграбчи дръжката и рязко отвори вратата. В следващия миг възкликна:
— Ето какво било!
Останалите тутакси го последваха, само Е мил и Брент не помръдна от стола си.
В съседната стая видяха маса, поставена близо до стената към салона. Върху нея имаше грамофон — старомоден, с голяма фуния, опряна в стената, където Ломбард откри три малки, едва забележими дупки. Той върна иглата към ръбчето на черния диск и гласът прозвуча отново: „Обвинени сте в следните престъпления…“
— Спрете го! — изкрещя Вера. — Спрете го! Какъв ужас!
Ломбард тутакси изпълни молбата й.
— Безсрамна и жестока шега — облекчено въздъхна доктор Армстронг.
— Значи смятате, че е шега, така ли? — попита тихо, но отчетливо съдията Уоргрейв.
— Какво друго? — Докторът впи поглед в него.
Съдията поглади замислено горната си устна.
— Все още не мога да определя.
— Вижте — прекъсна го Марстън, — забравяме нещо важно. Кой, по дяволите, е пуснал плочата?
— Да, това трябва да се изясни — промърмори Уоргрейв и тръгна обратно към салона. Другите го последваха.
Роджърс тъкмо влизаше с чаша бренди. Почтително се обърна към мис Брент, приведена край стенещата му съпруга.
— Позволете, мадам. Искам да говоря с нея… Етел, всичко е наред. Чуваш ли ме? Хайде, съвземи се.
Мисис Роджърс дишаше учестено. Очите й, разширени от ужас, се стрелкаха ту към едно, ту към друго от надвесените лица.
— Овладей се, Етел! — настоятелно повтори мъжът й.
— Скоро ще ви мине, мисис Роджърс — успокои я лекарят. — От уплахата е.
— Припаднах ли, сър?
— Да.
— Какъв ужасен глас… ужасен… Сякаш четеше присъда! — Лицето й отново пребледня, клепачите затрепкаха.
— Къде е брендито? — нетърпеливо попита доктор Армстронг.
Роджърс го бе оставил на малката масичка. Някой подаде чашата на лекаря и той се надвеси над борещата се за въздух жена.
— Ето, изпийте това, мисис Роджърс.
Жената се задави и с мъка преглътна. Без съмнение алкохолът й подейства добре. Лицето й възвърна нормалния си цвят.
— Сега съм по-добре — каза тя. — Страшно се уплаших.
— Естествено — побърза да я успокои мъжът й. — Аз също се уплаших. Изпуснах дори подноса. Какви лъжи само! Как смее…
Някой се изкашля и му попречи да довърши. Лека суха кашлица, която подейства на Роджърс като плесница. Той впи поглед в съдията, който отново се покашля.
— Кой включи грамофона? Вие ли, Роджърс?
— Не знаех какво има на плочата! — извика прислужникът. — За бога, наистина не знаех, сър. Иначе не бих го направил.
— Може и да е вярно. Все пак по-добре е да ни обясните.
Роджърс извади кърпа и попи потта от лицето си.
— Само изпълнявах нарежданията, сър… това е всичко.
— Чие нареждане?
— На мистър Оуън.
— Искам да бъда наясно. Какво точно ви нареди мистър Оуън?