— Беше ми поръчано да поставя плочата на грамофона. Намерих я в едно от чекмеджетата. Жена ми трябваше да пусне грамофона, когато вляза да поднеса кафето.
— Гледай ти…
— Но това е самата истина, сър. Кълна се. Не знаех каква е тази плоча… дори не съм предполагал. Имаше някакъв надпис… Мислех, че е музика.
Съдията вдигна поглед към Ломбард.
— Има ли надпис?
Ломбард кимна. Внезапно се усмихна, показвайки острите си бели зъби.
— Има, сър: „Лебедова песен“…
III
Генерал Макартър не издържа.
— Та това е нелепо! — възмутено се провикна той. — Кой му дава право да хвърля обвинения! Трябва да направим нещо! Този Оуън, който и да е той…
— Там е работата, че не знаем кой е — прекъсна го Емили Брент.
Съдията отново пое нещата в свои ръце. Заговори спокойно и уверено — умение, придобито от дългогодишната работа в съда.
— Ето това трябва да проучим много внимателно. Преди всичко бих ви предложил да заведете жена си в леглото й, Роджърс. После се върнете тук.
— Добре, сър.
— Аз ще ви помогна, Роджърс — предложи лекарят.
Мисис Роджърс запристъпя бавно към вратата, подкрепяна от двамата мъже. Бяха вече вън, когато Тони Марстън подхвърли:
— Не знам какво ще кажете вие, сър, но аз бих пийнал нещичко.
— Аз също — присъедини се Ломбард.
— Ще отида да донеса — каза Тони. Върна се само след секунда-две.
— Намерих таблата готова, и то съвсем наблизо. Генерал Макартър поиска чисто уиски, съдията също.
Всички имаха нужда да се подкрепят. Само Емили Брент пожела чаша вода.
Армстронг се върна при тях.
— Тя вече е по-добре. Дадох й успокоително. И аз бих пийнал нещо.
Скоро мъжете напълниха повторно чашите си. След малко се върна и Роджърс.
Съдията Уоргрейв откри импровизираното заседание.
— И тъй, Роджърс, ние трябва да си изясним нещата. Кой е мистър Оуън?
Роджърс зяпна изумен.
— Той е собственикът, сър.
— Това ми е известно. Но сега искам да разбера какво знаете вие за този човек.
Роджърс поклати глава.
— Нищо не мога да кажа, сър. Виждате ли, аз никога не съм го срещал.
В стаята настъпи леко раздвижване.
— Как така не сте го срещали? — смръщи се генерал Макартър. — Какво искате да кажете?
— Ние с жена ми сме тук само от една седмица, сър. Наеха ни с писмо чрез бюрото. Бюро „Регина“ в Плимът.
— Фирмата е стара и добре известна — позволи си да се обади Блор.
— У вас ли е това писмо? — попита съдията.
— От собственика ли? Не, сър, не го пазя.
— Продължете нататък. Вече разбрахме, че сте тук в отговор на писмо.
— Точно така, сър. Беше посочено точно кога да се явим. Заварихме всичко в пълен ред. Складът беше зареден е храна… нищо не липсваше. Имаше нужда само да се забърше прахът.
— И после?
— Ами нищо, сър. Получихме нареждане, отново с писмо, да приготвим стаите за гости, а вчера със следобедната поща дойде ново писмо. Мистър Оуън ни съобщаваше, че той и съпругата му са възпрепятствани и ще се забавят, а ние да се погрижим за всичко. Даваше ни точни инструкции за вечерята, кога да поднеса кафето и да сложа плочата.
— Поне това писмо пазите ли?
— Да, сър, ето го…
Роджърс извади писмото от джоба си и го подаде на съдията.
— Хм… Бланка от хотел „Риц“, писано е на машина. В следващия миг Блор беше до него.
— Позволете да погледна! — Той дръпна писмото от ръцете на съдията и внимателно го разгледа.
— Писано е на съвсем нова машина, без никакви дефекти. Листовете са с воден знак… широко разпространен вид. Оттук нищо няма да разберем. Може би има отпечатъци, но не ми се вярва.
Съдията го изгледа заинтригуван.
Антъни Марстън надничаше през рамото на Блор.
— Какво странно име! Улик Норман Оуън. Направо да си изкълчиш езика.
— Много съм ви задължен, мистър Марстън — подразни се съдията. — Насочвате вниманието ми върху една твърде любопитна подробност. — Той изгледа останалите, източил врат като сърдита костенурка. — Крайно време е, струва ми се, всеки от нас да каже каквото знае. Добре би било да започнем със собственика на къщата. Ние сме негови гости. Нека един по един разкажем как се озовахме тук. След кратка пауза Емили Брент първа се реши:
— Всичко започна съвсем необичайно. Получих писмо от жена, подписала се доста нечетливо. Твърдеше, че сме се запознали преди две-три години в някакъв курорт. Останах с впечатлението, че тя се казва Огдън или Оливър. Аз действително познавам една мисис Оливър, а също и една мис Огдън, но съм абсолютно сигурна, че нямам позната на име Оуън.
— Пазите ли това писмо, мис Брент? — попита съдията.
— Да, сега ще ви го донеса.