Съдията направи многозначителна пауза, след което продължи:
— Виждате, че той знае много. И от всичко, което е научил за нас, е съставил своите обвинения.
Салонът се изпълни е развълнувани гласове.
— Куп мръсни лъжи! — изкрещя генерал Макартър. — Клевети!
— Това е несправедливо! Подло! — извика Вера.
— Лъжа… гнусна лъжа! Ние никога не сме… никой от нас… — дрезгаво мълвеше Роджърс.
— Не разбирам какво цели този проклет глупак! — ревеше Марстън.
Съдията Уоргрейв вдигна ръка да ги усмири.
— Чуйте какво ще ви кажа — започна той, като внимателно подбираше думите си. — Нашият неизвестен приятел ме обвинява, че съм виновен за смъртта на Едуард Ситън. Помня този човек много добре. Гледах делото през юни 1930. Ситън бе обвинен в убийството на възрастна жена. Защитата бе изградена твърде умело, а и самият той направи много добро впечатление на съдебните заседатели. Въз основа на представените доказателства, потвърждаващи безусловно вината му, дадох своето заключение. Съдебните заседатели го признаха за виновен и съобразно тяхното решение аз произнесох смъртна присъда. Защитата обжалва с мотива, че съм подвел съдебните заседатели. Молбата за помилване бе отхвърлена и човекът бе екзекутиран. Заявявам пред вас, че съвестта ми е чиста. Аз просто изпълних дълга си. Наложих заслужено наказание на един справедливо осъден убиец.
Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.“
Спомените нахлуха в съзнанието на Армстронг. И без да се замисли дали постъпва разумно, той попита:
— Познавахте ли Ситън? Искам да кажа, преди делото? Скритите под надвисналите клепачи очи срещнаха погледа на Армстронг. С ясен и леден глас съдията заяви:
— Не, нищо не знаех за Ситън преди делото.
„Тоя човек лъже — каза си Армстронг. — Сигурен съм, че лъже.“
II
Вера Клейторн заговори с треперещ глас.
— Искам да ви разкажа. За онова дете… Сирил Хамилтън. Бях негова гувернантка. Забранено му бе да се отдалечава от брега. Един ден го изпуснах за малко от очи. Когато го потърсих, Сирил вече плуваше навътре. Хвърлих се веднага в морето… Не успях да стигна навреме… Ужасно беше… Но грешката не беше моя… По време на разследването бях освободена от отговорност. Майката на момчето беше толкова мила с мен. Щом като дори тя не ме упрекна, недоумявам защо трябваше да чуя онова ужасно обвинение? Не е справедливо, никак не е справедливо…
Гласът й секна и тя горчиво се разплака.
— Хайде, мила, недейте… — Генерал Макартър я потупа по рамото. — Разбира се, че не е вярно. Този човек е луд! Направо е смахнат! Всичко е плод на болния му мозък.
Той се изправи и разкърши рамене.
— Я да оставим тия глупости — проехтя плътният глас на военния. — И все пак, нека да ви кажа… няма нищо вярно, капчица истина няма в това за Артър Ричмънд. Той беше мой офицер. Изпратих го на разузнаване и го убиха. Така е на война. А онова за съпругата ми е злостна клевета. Най-добрата жена на света. Безукорна, предана. В пълния смисъл на думата.
Генералът седна. Треперещата му ръка нервно подръпваше мустаците. Много му беше струвало усилието да говори.
— А за ония туземци… — обади се Ломбард, сякаш развеселен.
— Какво ще ни кажете за тях? — попита Марстън.
— Истина е! — изхили се Филип Ломбард. — Зарязах ги! Бяхме се загубили в джунглата. Трябваше да спасявам кожата си! Заедно с още други двама взехме каквото беше останало от храната и офейкахме.
— Изоставили сте хората си? — строго попита генерал Макартър. — Оставили сте ги да умрат от глад?