— Боя се, че не се държах като истински пука сахиб3. Да опазим собствения си живот е първото ни задължение на тоя свят. Освен това за туземците смъртта не е страшна. В това отношение те са съвсем различни от европейците.
Вера свали ръце от лицето си и го изгледа недоумяващо.
— Оставили сте ги да умрат?
— Да, оставих ги — безгрижният поглед на Ломбард срещна нейните пълни с ужас очи.
— Сега ми идва наум… — започна Антъни Марстън нерешително. — Джон и Луси Кум трябва да са онези деца, които блъснах с колата близо до Кеймбридж. Дяволски лош късмет!
— За тях или за вас? — клъвна го съдията.
— Говоря за себе си… Но вие имате право, сър. Горките деца. Беше злополука, разбира се. Появиха се изневиделица. Изтичаха, струва ми се, от някаква къщурка. Отнеха ми шофьорската книжка за цяла година. Противна история!
— Големите скорости са твърде опасни! — разгорещи се Армстронг. — С това бързо каране вие, младите, непрестанно застрашавате живота на хората.
— Проблемът не е в скоростта — безгрижно сви рамене Антъни. — Пътищата в Англия са в окаяно състояние. За какво ти е кола, като не можеш да караш бързо? — Той потърси с поглед чашата си, намери я върху масата и си наля ново уиски със сода. — Както и да е — подхвърли през рамо, — нямах никаква вина. Нещастен случай.
III
През цялото време Роджърс неспокойно хапеше устни и кършеше ръце.
— Може ли и аз да кажа, сър — престраши се той.
— Давай, Роджърс — подкани го Ломбард. Прислужникът се изкашля и за пореден път облиза устни.
— Оня глас спомена и мен, и мисис Роджърс, сър. Също и мис Брейди. Капчица истина няма в това, което чухте. Ние с жена ми бяхме край мис Брейди до самата й смърт. Все боледуваше, сър, искам да кажа, от първия ден, когато постъпихме. Онази нощ изви буря, а на нея й стана много зле. Телефонът беше развален. Не успяхме да извикаме лекар. Аз отидох пеша, сър. Но той пристигна твърде късно. Направихме всичко, което беше по силите ни. Предано й служихме, сър. Питайте когото искате. До днес никога не са ни укорявали. Никога.
Ломбард замислено наблюдаваше изкривеното лице на прислужника, сухите му устни, страха в очите му. Спомни си и трясъка на падналия поднос. „На кого ги разправяш тия?“ — мина му през ума, без да го изрича.
— Но след нейната смърт и вие получихте нещо, нали? — без да се церемони, попита Блор.
— Мис Брейди ни остави малка сума в знак на благодарност за преданата ни служба. И защо не, ако смея да попитам?
— Какво ще кажете за себе си, мистър Блор? — подкачи го Ломбард. — И вашето име беше в списъка.
— Във връзка с Ландор, нали? — Лицето на Блор пламтеше. — Това бе по време на банковия обир… в Лондонската търговска банка.
— Спомням си — намеси се съдията. — Не съм гледал делото, но случаят ми е известен. Осъдиха Ландор благодарение на вашите показания. Не отговаряхте ли вие за делото от страна на полицията?
— Така беше.
— Ландор бе осъден на доживотна каторга и година по-късно почина в Дартмур. Здравето му беше разклатено.
— Той беше престъпник — заоправдава се Блор. — Беше убил нощния пазач. Разполагахме с необходимите доказателства.
— А вие, струва ми се — процеди съдията, — получихте служебна похвала за умелото водене на предварителното следствие.
— Повишиха ме — намръщи се Блор и важно добави: — Изпълних дълга си.
Внезапно Ломбард се разсмя гръмко и от сърце.
— Ама и ние тук сме се събрали едни… все хора на дълга, стриктно спазващи закона! С изключение на моя милост. А вие, докторе, какво ще кажете за вашето дребно професионално провинение? Криминален аборт, така ли?
Емили Брент го изгледа неприязнено и се поотмести настрани.
Без да губи самообладание, доктор Армстронг поклати усмихнато глава.
— Аз наистина нищо не разбирам — каза той. — Какво име назова гласът… Клийс или Клоус? Не помня пациент с такова име, нито пък съм имал нещо общо със смъртта на когото и да било. Това е истинска загадка за мен. Разбира се, много време има оттогава. Може да е било при някоя от операциите ми в болницата. Много от тези хора идват, когато е вече твърде късно. А после всички мислят, че хирургът е допуснал фатална грешка.
Той въздъхна и поклати глава.
„Пиян бях… в това е цялата работа — рече си наум. — Просто бях пиян… Съгласих се да оперирам. Не бях на себе си… ръцете ми трепереха. Истината е, че я убих… бедната старица… Нищо и никаква операция… ако бях трезвен. Добре, че хората в нашия занаят са лоялни. Сестрата много добре знаеше, но си премълча… Господи, какъв удар, как ме разтърси тогава! Кой може да се е раздрънкал след толкова години.“