IV
В стаята настъпи тишина. Явно или прикрито, всички погледи бяха насочени към Емили Брент. Трябваше да минат няколко минути, докато дамата усети какво се очаква от нея. Тя повдигна учудено вежди.
— Какво искате да чуете? Нямам какво да ви кажа.
— Наистина ли нямате? — попита съдията.
— Наистина.
— Значи, отказвате да се защитите?
— Не става въпрос за защита — заяви студено мис Брент. — Винаги съм постъпвала тъй, както ми диктува съвестта. Няма в какво да се упреквам.
Всички в стаята настръхнаха. Ала Емили Брент не беше от хората, които биха се разстроили от нечие неодобрение. Очевидно тя държеше на своето.
— Разследването спира дотук — покашля се съдията. — Кажете, Роджърс, освен нас и вас двамата с жена ви, на острова има ли още някой?
— Не, сър, тук няма никой друг.
— Сигурен ли сте?
— Съвсем сигурен, сър.
— Още не мога да разбера с каква цел нашият домакин ни е събрал тук? Според мен господинът, който и да е той, не е съвсем с ума си. Може и да е опасен. Добре би било да напуснем острова колкото е възможно по-бързо. Предлагам да сторим това още тази вечер.
— Простете, че ви прекъсвам, сър, но на острова няма лодка.
— Никаква лодка?
— Никаква, сър.
— Как тогава поддържате връзка със сушата?
— Фред Наракот идва тук всяка сутрин. Донася хляба, млякото и пощата и взима поръчките.
— В такъв случай ще тръгнем утре с лодката на Наракот. Всички единодушно се съгласиха, само Антъни
Марстън като че имаше нещо друго предвид.
— Не смятате ли, че се оттегляме малко преждевременно? — попита той. — Защо да не разгадаем първо мистерията и тогава да си ходим. Всичко това ми прилича на детективски роман. Вълнуващ донемайкъде!
— На моята възраст човек няма вкус към подобни „вълнения“, както се изразихте — подхвърли кисело съдията.
— Забелязвам, че продължителната работа в съда прави хората тесногръди — ухили се Антъни. — Аз съм за престъпността. Пия за нея!
Вдигна чашата си и я изпи на един дъх.
Прекалено бързо, може би. Изхълца и се задави… Лицето му се изкриви и посиня. Той отвори уста да поеме въздух, свлече се от стола и чашата падна от ръката му.
ПЕТА ГЛАВА
I
Стана тъй бързо и неочаквано, че всички се вцепениха. Загубили ума и дума, те гледаха втренчено сгърченото тяло на пода.
Доктор Армстронг пръв се спусна напред и коленичи до падналия човек.
— Господи! — прошепна той ужасен. — Мъртъв е.
Думите не достигнаха до съзнанието им. Поне не веднага.
Мъртъв? Мъртъв ли каза? Нима този млад мъж, който приличаше на северен бог, тъй бодър и в разцвета на силите си, бе мъртъв! Само за миг падна като покосен. Здрав и силен човек като него не умира току-тъй, от глътка уиски…
Не, те отказваха да повярват.
Доктор Армстронг се взираше в лицето на младежа. Наведе се над посинелите му изкривени устни. Вдиша чашата, от която Марстън беше пил, и я помириса.
— Наистина ли е мъртъв? — попита генерал Макартър. — Искате да кажете, че просто се задави и умря?
— Наречете го както искате. Няма никакво съмнение, че е умрял от задушаване — отговори лекарят.
Той отново помириса чашата. Топна пръст в няколкото капки, останали на дъното, и предпазливо ги докосна с върха на езика си.
Изражението на лицето му се промени.
— Не съм и предполагал, че човек може да умре от едно най-обикновено задавяне! — заяви генерал Макартър.
— Насред живота ние сме в смъртта — ясно произнесе Емили Брент.
— Наистина човек не умира от най-обикновено задавяне. — Доктор Армстронг се изправи. — Смъртта на Марстън не може да се нарече естествена.
— Имаше ли нещо в уискито? — плахо попита Вера.
— Да — кимна Армстронг. — Но не зная със сигурност какво е било. Във всеки случай цианид. Усетих характерната миризма на синилната киселина, вероятно калиев цианид. Действа моментално.
— В чашата ли беше? — попита остро съдията.
— Да.
Докторът приближи към масата с напитките. Отвори бутилката с уиски, помириса я и вкуси от течността. Опита и газираната вода.
— И в двете няма нищо — поклати глава.
— Да не би да искате да кажете, че сам е сложил нещо в чашата си? — попита Ломбард.
Армстронг кимна с трудно обяснимо недоволство.
— Така изглежда…
— Самоубийство, така ли? Хитър ход — подхвърли Блор.
— Никога не бих предположила, че точно той ще посегне на живота си — замислено промълви Вера. — Беше толкова жизнерадостен. Та той… дори се забавляваше. Когато тази вечер се спускаше надолу с колата, изглеждаше толкова… толкова… просто не намирам думата!