Те разбираха какво иска да каже. Антъни Марстън в разцвета на младостта си им приличаше на човек, недосегаем за смъртта. А сега лежеше на пода, сгърчен и безжизнен.
— Съществува ли някаква друга възможност освен самоубийството? — попита доктор Армстронг.
Един по един те бавно поклатиха глави. Не намираха друго обяснение. В бутилките нямаше отрова. Всички бяха видели как Марстън сам си наля в чашата. Следователно, каквото и да имаше в нея, Марстън го бе сипал сам.
И все пак, защо Антъни Марстън ще посегне на живота
си?
— Знаете ли, докторе — обади се Блор замислено. — Нещо ме смущава. По моему мистър Марстън не беше от тоя тип хора, които са склонни към самоубийство.
— Съгласен съм — отвърна Армстронг.
II
И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?
Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха.
Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.
— Добре е да си лягаме — предложи Емили Брент. — Вече е късно.
Минаваше полунощ. Предложението беше разумно, но, кой знае защо, гостите стояха нерешително. Сякаш обстоятелството, че бяха заедно, им вдъхваше сигурност.
— Все пак трябва да поспим малко — настоя съдията.
— Още не съм подредил трапезарията — обади се Роджърс.
— Оставете за утре сутринта — предложи Ломбард.
— Жена ви добре ли е? — попита Армстронг.
— Сега ще отида да видя, сър. Много скоро Роджърс се върна.
— Спи спокойно.
— Добре, не я безпокойте — каза Армстронг.
— Само ще поразчистя малко в трапезарията и ще проверя дали е заключено навсякъде. После ще си легна.
Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.
III
В приятната, боядисана в меки тонове стая съдията Уоргрейв се съблече и се приготви да си ляга. Едуард Ситън не му излизаше от главата.
Помнеше го много добре. Косата, сините очи, навикът му да гледа човека пред него с приятно, открито изражение. Тъкмо това бе направило чудесно впечатление на съдебните заседатели.
Прокурорът Луелин бе пообъркал малко нещата. Държал се бе прекалено настървено и се беше поувлякъл в нападките си.
Виж, защитникът Матюс добре си гледаше работата. Поднасяше възраженията си винаги на място. Съсипваше свидетелите при кръстосаните разпити. Майсторски проведе разпита и на своя довереник, когато той застана на свидетелското място.
А и Ситън се държа чудесно. Нито се вълнуваше, нито нападаше. Това направи силно впечатление на съдебните заседатели. Очевидно Матюс реши, че най-страшното е минало…
Съдията внимателно нави часовника си и го остави до леглото.
Съвсем точно си спомняше как се бе чувствал тогава, докато слушаше, записваше, претегляше всеки факт и отбелязваше и най-дребната улика срещу обвиняемия.
Това дело му бе доставило голямо удоволствие. Пледоарията на Матюс бе истински шедьовър. Луелин не 5е съумял да омаловажи дори отчасти постигнатото от защитата.
Тогава дойде неговият ред…
Съдията внимателно извади изкуствените си 31би и ги постави в чаша с вода. Сбръчканите му устни хлътнаха. Лицето му придоби жестоко, хищно изражение.
Присвивайки очи, съдията се усмихна.
Добър капан бе поставил на Ситън!
Ревматичните стави на стареца изпукаха и той се намести в леглото. След малко загаси лампата.
IV
Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
— Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.
V
Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.
Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.