— Аутопсия ли е нужна?
— Не бих издал смъртен акт, след като не познавам здравословното състояние на жената.
— Снощи изглеждаше много неспокойна — рече Вера. — А и този шок… Възможно е да е получила сърдечен удар.
— Сърцето й наистина е спряло да бие. Въпросът е: коя е причината — сухо отбеляза Армстронг.
Емили Брент отрони една-единствена фраза и тя отекна като гонг:
— Гузната съвест!
— Какво искате да кажете с това, мис Брент? — обърна се към нея доктор Армстронг.
Емили Брент стисна устни и процеди:
— Вие всички чухте. И двамата бяха обвинени, че имат пръст в смъртта на своята работодателка… почтена дама на преклонна възраст.
— И какво?
— Според мен обвинението е основателно. Всички я видяхте снощи. Това толкова я разстрои, че припадна. Не можа да понесе мисълта, че злите й помисли са били разкрити. Та тя просто умираше от страх.
Армстронг недоверчиво поклати глава.
— В предположението ви има логика — каза той, — но не можем да сме сигурни, след като не знаем нищо за здравословното и състояние. Ако наистина е страдала от сърце…
— Наречете го божие дело и няма да сбъркате. Всички я изгледаха потресени.
— Вие отивате твърде далеч, мис Брент — рече Блор.
— Смятате, че е невъзможно един грешник да бъде поразен от божия гняв! Но не и аз.
— Уважаема госпожо — с лека насмешка промълви съдията, — дългогодишният ми досег с престъпността ме е научил, че Провидението оставя в ръцете на нас, смъртните, присъдата и определянето на наказанието… и това дело често е изпълнено с пречки, които мъчно се преодоляват.
Емили Брент сви рамене.
— Яла ли е нещо снощи, след като си легна? — изведнъж попита Блор.
— Не, нищо — отвърна лекарят.
— Съвсем нищо ли? Дори чаша чай ли не е изпила? Или може би вода? Бас държа, че е изпила поне един чай. Жените от нейното съсловие имат този навик.
— Роджърс ме увери, че нищо не е сложила в уста.
— Естествено, че това ще ви каже. — Тонът на Блор бе тъй многозначителен, че лекарят го изгледа неприязнено.
— Значи така виждате нещата вие? — рече Ломбард.
— Е, нима не е възможно? — все така нападателно продължи Блор. — Снощи всички чухме в какво ги обвиниха. Може да е било пълна измислица… безумна фантасмагория! Но, от друга страна, може и да е истина. Да допуснем за момент, че е истина. Роджърс и неговата половинка са очистили онази старица. И какво следва от това? Живели са си спокойно, с чувството, че са в безопасност.
— Не мисля, че мисис Роджърс се е чувствала някога в пълна безопасност — прекъсна го Вера тихо.
Блор очевидно се подразни от обаждането й. „Типично но женски“, четеше се в погледа му.
— Твърде възможно е — продължи той. — Но така или иначе, не са били непосредствено застрашени, доколкото ми е известно. И най-неочаквано някакъв луд разгласява пялата история. Какъв е резултатът? Жената рухва. Напълно си изпуска нервите. Спомнете си как зорко бдеше над нея съпругът й, когато припадна. Това не беше само от тревога и загриженост. Нищо подобно. Стоеше като на тръни, уплашен до смърт, че тя може да изтърве нещо. Ето това е в общи линии! Извършили са убийство и са се измъкнали безнаказано. Но какво би станало с тях, ако работата се разнищи? Почти сигурно е, че жената ще се издаде. Няма да издържи и вече се превръща в заплаха за съпруга си. Ако остане на него, той ще лъже хладнокръвно до второ пришествие… но как да е сигурен в нея! Рухне ли тя, неговият живот вече е в опасност. Ето защо той сипва нещо в чашата й с чай, за да е сигурен, че е затворил устата веднъж завинаги.
— Но край леглото нямаше никаква чаша — бавно рече Армстронг. — Погледнах навсякъде.
— Разбира се, че няма да има! — изсумтя Блор. — Побързал е да изнесе чашата с чинийката и внимателно да ги измие.
В стаята настъпи тишина.
— Възможно е да сте прав — обади се генерал Макартър. — Но ми се струва малко вероятно един съпруг да постъпи така със собствената си жена.
— Когато животът ти е в опасност, няма място за чувства — изсмя се отсечено Блор.
В стаята отново стана тихо. И точно в този момент вратата се отвори и вътре влезе Роджърс. Той огледа присъстващите и попита:
— Имате ли нужда от още нещо? Съдията Уоргрейв се размърда на стола си.
— В колко обикновено пристига лодката сутрин?
— Между седем и осем, сър. Понякога и след осем. И аз недоумявам какво може да е забавило Фред Наракот днес. Ако е болен, изпраща брат си.
— Колко е часът сега? — попита Ломбард.
— Десет без десет, сър.
Ломбард учудено вдигна вежди и кимна замислено. Роджърс почака една-две минути.
— Приемете моите съболезнования за вашата съпруга, Роджърс — неочаквано и нервно изрече генерал Макартър. — Докторът току-що ни съобщи.