Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта.
Той не обърна никакво внимание на приближаващите се мъже. Пълната му незаинтересованост чак накара един от тях да се почувства неловко.
„Този човек не е наред — помисли си Блор. — Сякаш е изпаднал в шок или някакво подобно състояние.“ Той се покашля и се опита да го заговори уж небрежно.
— Хубаво тихо местенце сте си намерили, сър. Генералът свъси вежди и подхвърли през рамо:
— Остава още толкова малко време… толкова малко. Настоятелно ви моля никой да не ме безпокои.
— Разбира се, че няма да ви безпокоим. Ние просто се разхождахме. Искахме да поразгледаме острова. Може някой да се крие…
— Как не разбирате! — разсърди се генералът. — Нищо не разбирате. Моля ви, идете си.
Блор отстъпи назад и настигна другите двама.
— Той се е побъркал… Няма никакъв смисъл да се говори с него.
— Какво ви каза? — полюбопитства Ломбард.
— Говореше, че нямало време… и предупреди да не го безпокоим.
— Какво ли го е прихванало? — промърмори загрижен доктор Армстронг.
IV
Претърсването на острова беше към своя край. Тримата мъже стояха на възвишението, загледани към сушата. Никакви лодки не се виждаха. Вятърът се бе усилил.
— И рибарите не са излезли в морето — каза Ломбард. — Надига се буря. Жалко, че селото не се вижда оттук. Можехме да дадем поне някакъв знак.
— Защо не запалим огън довечера? — предложи Блор.
— Най-лошото е, че това сигурно е предвидено и са взети съответните мерки.
— В какъв смисъл?
— Не зная точно. Навярно са предупредили хората да не обръщат внимание на каквито и да било сигнали. Нищо чудно в селото да знаят, че става дума за облог или игра. Някаква глупава измислица във всеки случаи.
— И смятате, че ще се хванат? — усъмни се Блор.
— Много по-лесно ще повярват в това, отколкото в истината — рече Ломбард. — Мислите ли, че селяните биха възприели сериозно вестта, че островът трябва да остане изолиран, докато мистър У.Н.О. очисти гостите си един по един?
— Има моменти, в които се питам дали не сънувам — каза доктор Армстронг, — и все пак…
— И все пак е точно така! — отсече Ломбард с нервна гримаса. — Това е истината, докторе!
— Никой не би могъл да се спусне оттук, нали? — рече Блор, взирайки се във водата.
— Едва ли — поклати глава Армстронг. — Много е стръмно. А и къде ли би могъл да се скрие?
— Нищо чудно в скалата да има дупка. Ако разполагахме с лодка, щяхме да обиколим целия остров — каза Блор.
— Ако разполагахме с лодка — отбеляза Ломбард иронично, — вече щяхме да сме на път към сушата.
— Тук сте напълно прав.
— Не е излишно да разгледаме подробно тая скала. Само на едно място виждам някаква вдлъбнатина — точно под нас, малко вдясно. Ако се намери въже, бихте могли да ме спуснете и да проверя какво има там.
— Добре би било — съгласи се Блор. — Въпреки че на пръв поглед е абсурдно. Ще ида да потърся въже. — И той с бързи стъпки се отправи надолу към къщата.
Ломбард вдигна очи нагоре. Над острова се трупаха облаци. Вятърът се усилваше.
— Нещо се умълчахте, докторе — обърна се той към Армстронг, — за какво се замислихте?
— Питах се докъде ли може да стигне старият Макартър…
V
Цялата сутрин Вера се чувстваше страшно неспокойна. Беше отбягвала Емили Брент с тръпнещо отвращение.
Самата мис Брент си бе изнесла стол пред източната заветна страна на къщата. Седеше там и плетеше.
Всеки път, когато се сетеше за нея, в съзнанието на Вера изплуваше бледо лице на удавница с морски водорасли в косите… лице, което някога е било красиво, с предизвикателна хубост може би, но вече недосегаемо за страданието и ужаса.
А Емили Брент, самодоволно добродетелна, плетеше.
На просторната тераса пред къщата, на сгъваем стол седеше мистър Уоргрейв, сгушен и със сведена глава. Погледът на Вера се плъзна покрай него и в този миг тя видя изправен на подсъдимата скамейка рус младеж със сини очи и смутено, уплашено лице. Едуард Ситън. Въображението й нарисува и образа на съдията, как слага черната съдийска шапка и започва да чете присъдата…
Не след дълго младата жена тръгна бавно надолу към морето. Вървеше към най-отдалечения край на острова, където самотен старец бе впил поглед в хоризонта.