При шума на нейните стъпки генерал Макартър се раздвижи. Извърна глава… погледът му изразяваше странна смесица от съмнение и мрачно предчувствие. Вера усети, че я обзема страх. Една-две минути той не откъсна очи от лицето й.
„Колко странно! Той сякаш знае…“
— А, вие ли сте — каза Макартър. — Дойдохте значи.
Вера се настани до него и попита:
— Сигурно ви доставя удоволствие да седите край брега и да гледате морето?
— Да — кимна той кротко. — Приятно е. Мястото е подходящо за очакване, струва ми се…
— За очакване? — сепна се Вера. — А вие какво чакате?
— Края — бе тихият отговор. — Ако не се лъжа, и вие знаете това. Нали така? Ние всички чакаме края.
— Какво искате да кажете? — плахо попита Вера.
— Никой от нас не ще напусне острова — отговори генерал Макартър сериозно. — Такъв е планът. И вие, разбира се, добре го съзнавате. Но вероятно ви е трудно да приемете, че това е освобождението.
— Какво освобождение? — стъписа се Вера.
— Да, вие наистина сте много млада… Не сте стигнали до това. Но то е на път! Благословеното спокойствие, когато разбирате, че всичко е свършило… че не трябва повече да носите тежкото бреме. Някой ден ще го усетите.
— Не ви разбирам — дрезгаво промълви младата жена. Пръстите й конвулсивно се свиха. Изведнъж я обхвана
необяснима паника при вида на този кротък стар воин.
— Аз обичах Лесли — продължи той унесено. — Много силно я обичах.
— Лесли вашата жена ли е? — попита Вера.
— Да… Обичах я… и се гордеех с нея. Беше толкова красива… и толкова жизнерадостна.
Генералът замълча, а след минута-две продължи:
— Да, аз обичах Лесли. И затова го направих.
— Искате да кажете, че… — И тя млъкна.
Генерал Макартър леко кимна.
— Сега вече е излишно да отричам. Та нали бездруго всички ще умрем. Аз изпратих Ричмънд на явна гибел. В известен смисъл това беше убийство. Странно наистина! Убийство… а винаги стриктно съм се придържал към закона! Но навремето не изглеждаше така. Нямах никакви угризения. „Заслужава си го, проклетникът!“ — така си мислех тогава. А после…
— После какво? — настоя неумолимо Вера.
Той поклати разсеяно глава. Изглеждаше объркан и някак потиснат.
— Не зная. Аз… Не зная. Виждате ли, тогава всичко изглеждаше някак другояче. Нямам представа дали Лесли се бе досетила. Не съм сигурен. Но тогава вече нищо не знаех за нея. Тя избяга далеч от мен, там, където не можех да я достигна. След това почина… А аз останах сам.
— Сам, сам — повтори Вера и ехото на скалите подхвана нейните думи.
— Вие също ще се зарадвате, когато настъпи краят — рече генерал Макартър.
Вера скочи и почти извика:
— Не ви разбирам… Не ми е ясно за какво говорите!
— Зная, детето ми. Аз зноя…
— Не, нищо не знаете. И нищо не разбирате… Генерал Макартър отново зарея поглед към морето и
сякаш забрави за нея.
— Лесли… — промълви съвсем тихо.
VI
Блор се върна на скалата с навито около ръката въже и завари Армстронг да се взира надолу към бездната.
Къде е мистър Ломбард? — попита Блор, задъхан от изкачването.
Отиде да провери някаква своя теория — отвърна небрежно Армстронг. — Всеки момент ще бъде тук. Знаете ли, Блор, много съм разтревожен.
— Мисля, че всички сме разтревожени. Докторът нетърпеливо махна с ръка.
— Разбира се… така е… Но друго имах предвид. Мисля си за Макартър.
— Какво по-точно?
— Търсим душевноболен човек — мрачно произнесе Армстронг. — А как ви се вижда Макартър?
— Да не искате да кажете, че той ви прилича на убиец? — попита Блор недоверчиво.
— Не, не точно… — колебаеше се Армстронг. — Разбира се, не съм специалист, а и почти не съм разговарял с него… Нямам никакви впечатления.
— Смахнат — да — неуверено рече Блор. — Но и аз не бих могъл да твърдя, че…
— Всъщност може би сте прав. — Армстронг сякаш с усилие дойде на себе си. — По дяволите, трябва да има някой, който се крие на острова! А, ето го и Ломбард.
Те завързаха здраво въжето.
— Ще гледам да се справя — рече Ломбард. — Следете за внезапно дръпване на въжето.
Двамата наблюдаваха действията на Ломбард. След няколко минути Блор сподели:
— Пълзи като котка, нали? — Нещо странно имаше в гласа му.
— Имам чувството, че се е катерил из планините на времето — забеляза Армстронг.
— Нищо чудно.
Те отново замълчаха.
— Изобщо… странен субект — обади се Блор. — И знаете ли какво си мисля?
— Какво?
— Не ми вдъхва доверие…
— В какъв смисъл?