— Това не обяснява нещата — възрази Армстронг. — Да оставим всичко друго настрана, но дългата ми лекарска практика ми подсказва, че Антъни Марстън не е от хората, които се самоубиват.
— Предполагам, неговата смърт не може да се смята за нещастен случай — каза Ломбард колебливо.
— Страшно заплетена история — промърмори Блор и след миг добави: — А жената… — И замълча.
— Мисис Роджърс ли?
— Да. Възможно е това да е злополучно съвпадение, нали?
— Съвпадение? — недоумяваше Ломбард. — В какъв смисъл?
Блор изглеждаше смутен. Червендалестото му лице потъмня.
— Вижте, докторе — запъна се той, — вие нали й дадохте приспивателно.
— Какво приспивателно?
— Снощи сам казахте, че сте й дали сънотворно.
— А, това ли? Напълно безвредно.
— Но какво точно беше?
— Малка доза луминал. Препаратът е напълно безвреден.
Лицето на Блор още по-силно почервеня.
— Но слушайте, века бъдем наясно. Да не сте превишили дозата?
— Не ви разбирам — засегна се Армстронг.
— Изключено ли е да сте направили грешка? Такива неща се случват.
— Напълно изключено. Намекът ви е неуместен. Лекарят помълча и додаде хапливо:
— Да не искате да кажете, че умишлено съм й дал по-голяма доза?
— Я престанете — намеси се Ломбард. — Не бива да губим самообладание. Започнем ли да се обвиняваме един друг…
— Аз просто изказах едно предположение.
Армстронг се усмихна насила.
— Лекарите нямат право на подобни грешки, приятелю — мрачно отбеляза той.
— Ако се вярва на гласа от плочата, няма да ви е за първи път — не отстъпваше Блор.
Армстронг пребледня.
— Какъв е смисълът да го нападате? — побърза да се намеси Ломбард. — Всички се печем на един огън. По-добре е да обединим усилията си. Питам ли ви вие защо сте лъжесвидетелствали?
Блор пристъпи напред със свити юмруци.
— По дяволите! Това е мръсна лъжа. Бързате да ми затворите устата, мистър Ломбард, но аз имам още въпроси и един от тях е към вас.
— Защо пък към мен?
— Любопитен съм да знам защо носите револвер, когато ходите на гости.
— И настоявате за отговор?
— Да, мистър Ломбард.
— Знаете ли, Блор — неочаквано каза Ломбард, — вие съвсем не сте толкова глупав, колкото изглеждате.
— Мислете каквото искате, но ми обяснете.
— Предполагах, че ще ми потрябва.
— Снощи не споменахте нищо такова — изгледа го Блор с подозрение.
Ломбард кимна.
— Значи премълчахте истината — упорстваше Блор.
— В известен смисъл, да.
— Хайде, изплюйте камъчето.
— Оставих у вас впечатлението, че съм поканен тук като всички. Но това не е съвсем така. Истината е, че при мен се яви някакъв евреин на име Морис. Предложи ми сто лири, за да дойда тук и да си отварям очите… Твърдеше, че макар и без пукната пара, съм се ползвал с добро име.
— И после? — нетърпеливо го подкани Блор.
— Това е всичко — ухили се Ломбард.
— Едва ли само това ви е казал.
— Нищо повече. Млъкна като риба. Оставям на вас да решите — това бяха думите му. Закъсал бях с парите и приех.
— Защо не казахте всичко това снощи?
— Драги приятелю — многозначително сви рамене Ломбард, — откъде можех да зная дали снощи не стана тъкмо онова, което аз трябваше да предотвратя? Реших да премълча и с нищо да не се обвързвам.
— А сега сте на друго мнение, нали? — Армстронг го изгледа изпитателно.
Лицето на Ломбард потъмня, чертите му се изопнаха.
— Сега виждам, че се пека на един огън с вас. Ония пари са били примамката, с която мистър Оуън ме вкара в капана. Защото ние наистина сме в капан… Повече от сигурен съм! Марстън умря, след него и мисис Роджърс, негърчетата от масата изчезват едно по едно! Навсякъде се усеща ръката на мистър Оуън — а къде, по дяволите, е самият мистър Оуън?
Тържественият удар на гонга съобщи на гостите, че обядът е сервиран.
II
Роджърс ги очакваше до вратата на трапезарията. Щом тримата се появиха на стълбите, той пристъпи напред и каза притеснено:
— Надявам се обядът да ви хареса. Има студена шунка и език, сварих и малко картофи. Мога да предложа сирене, бисквити и консервирани плодове.
— Звучи обещаващо. Значи сме заредени добре — одобрително рече Ломбард.
— Храна има достатъчно, сър. Килерът е претъпкан, а това е много важно, когато сте на остров и можете да се окажете откъснати от сушата продължително време.
Ломбард кимна.
Роджърс ги последва в трапезарията, като не спираше да мърмори:
— Тревожа се, че Фред Наракот още не е минал днес. Твърде злополучно стечение па обстоятелствата.
— Да, наистина — рече Ломбард. — „Злополучно“ е точната дума, дори не подозирате колко сте прав.