— Този човек е луд! Направо побъркан — изхриптя Блор.
— Две мнения по този въпрос няма. Но това едва ли променя нещата. Главното за нас сега е да спасим кожите си.
— На острова няма никой освен нас, уверявам ви — с треперещ глас се обади Армстронг. — Абсолютно никой!
Съдията поглади замислено брадичката си.
— Не и в този смисъл, който вие влагате. Рано тази сутрин и аз стигнах до същия извод. Още тогава можех да ви кажа, че претърсването няма да доведе до нищо. Въпреки това съм убеден, че мистър Оуън (нека го назовем с името, което сам си е избрал) се намира на острова. Сто на сто. Въпросният план представлява ни повече, ни по-малко справедливо възмездие за престъпления, останали ненаказани от закона, и ето защо съществува един-единствен начин този план да бъде изпълнен. Мистър Оуън няма друг изход.
Всичко е пределно ясно. Мистър Оуън е един от нас.
VI
— О, не… — простена Вера. Съдията я прониза с поглед и каза:
— Млада госпожице, излишно е да затваряме очи пред фактите. Всички сме в сериозна опасност. Един от нас е У.Н.Оуън. Не знаем кой е. Дойдохме на острова десет души и за трима въпросът вече не стои. Антъни Марстън, мисис Роджърс и генерал Макартър са извън всяко подозрение. Оставаме ние седмината. Един от тези седем е фалшиво негърче, ако мога така да се изразя…
Той замълча и огледа лицата на присъстващите.
— Мога ли да смятам, че всички сте съгласни?
— Невероятно е — каза Армстронг, — но имате право.
— Изумително — додаде Блор. — И ако питате мен, досещам се…
Съдията го спря с бърз жест на ръката.
— След малко и до това ще стигнем. Сега-засега искам да бъда сигурен, че всички приемаме изложените факти.
Без да спира да плете, Емили Брент каза:
— Доводите ви не са лишени от логика. Съгласна съм, че в един от нас се е вселил дяволът.
— Не, не мога да повярвам — промърмори Вера.
— Вие, Ломбард? — подкани го съдията.
— Съгласен съм, сър. Напълно.
Съдията кимна доволен.
— А сега нека разгледаме доказателствата. Съществуват ли основания да подозираме определен човек? Вие, мистър Блор, искахте да кажете нещо.
Блор вече губеше търпение.
— Ломбард има револвер. Снощи не каза истината… Вече си призна.
Филип Ломбард се усмихна презрително.
— Очевидно отново трябва да обясня. И разказа всичко — кратко и сбито.
— Как ще ни убедите в това? — бързо понита Блор. — Не разполагате с доказателства.
Съдията се покашля.
— За жалост — каза той — това се отнася за всички нас. Ще трябва да разчитаме само на честната си дума. Вие като че ли не си давате сметка в какво необичайно положение се намираме. Според мен можем да действаме по един-единствен начин. Като се опираме на фактите, с които разполагаме, има ли някой, от когото да свалим всяко подозрение?
— Аз съм известен лекар — побърза да се обади Армстронг. — Самата мисъл, че мога да бъда заподозрян…
С привичния си жест съдията прекъсна говорещия, преди да е довършил мисълта си.
— Аз също съм добре известен в определени среди! — отчетливо заяви той. — Но това нищо не доказва, уважаеми! Случвало се е лекари да полудяват, съдии също… — той погледна към Блор, — а и полицаи.
— Надявам се, поне жените няма да намесваме — отбеляза Ломбард.
Съдията многозначително вдигна вежди.
— Трябва ли да разбирам, че според вас жените не могат да бъдат убийци? — промълви той с онзи леко заядлив тон, тъй добре познат на мнозина адвокати.
— Не, разбира се — подразни се Ломбард. — Но въпреки всичко изглежда ми абсурдно… — Той млъкна.
Със същата хаплива нотка в гласа съдията се обърна към доктор Армстронг.
— Доколкото знам, докторе, ударът, с който бе убит бедният Макартър, е по силите на една жена.
— Без съмнение, стига да разполага с подходящ предмет, като полицейска палка, например.
— И това не изисква някаква особена сила?
— Съвсем не!
Съдията изпъна сбръчкания си като на костенурка врат.
— Смъртта на другите двама бе резултат от действието на отрова. Вярвам, никой няма да отрече, че това е по силите и на най-немощния човек.
— Та вие сте полудели! — извика Вера.
Съдията бавно се извърна и спря очи върху младата жена. Това бе безпристрастният втренчен взор на юриста, свикнал да преценява хората.
„Разглежда ме като опитно животинче — каза си Вера и в същия миг я осени мисъл, която я изненада: — Той не ме харесва!“
— Мила госпожице, опитайте се да обуздаете чувствата си. Аз не ви обвинявам… — И като кимна почтително към мис Брент, добави: — Надявам се, не се обиждате, задето продължавам да твърдя, че подозрението пада върху всички нас?