— Е, това е безобразие!
— А когато се върнахме отново тук — продължаваше безмилостният равен глас на съдията, — вие, мис Брент, се бяхте надвесили над дивана.
— Спорел вас човешкото съчувствие криминално престъпление ли е?
— Аз само установявам фактите. В този момент влезе Роджърс с брендито, което е могъл необезпокояван от никого да „подправи“ при желание. Дадоха на жената да го изпие и скоро след това съпругът й и доктор Армстронг я придружиха до стаята й, където докторът й е дал приспивателно.
— Да, точно така! — тържествуващо се намеси Блор. — Ето защо съдията, мистър Ломбард, моя милост и мис Клейторн сме вън от подозрение.
Съдията Уоргрейв го погледна хладно и промърмори:
— Така ли мислите? Смятате ли, че сме изчерпали всички възможности?
Блор зяпна:
— Не ви разбирам — недоумяващо рече тон. Съдията Уоргрейв продължи:
— Мисис Роджърс лежи горе в стаята си. Приспивателното, което доктор Армстронг й е дал, започва да я унася. Спи й се. Да предположим, че някой по-тропва на вратата, влиза вътре и й предлага някакво хапче с думите: „Докторът поръча да изпиете това.“ Ще допуснете ли, че тя няма да го глътне безропотно, без да се замисли и за миг?
В стаята настъпи тишина. Блор смръщи вежди и се разшава неспокойно.
— Това не мога да го приема за нищо на света — обади се Ломбард. — Никой от нас не напусна тази стая още дълго време. Последва смъртта на Марстън и всички така се улисахме.
— Не ви ли идва наум, че някой може да се е измъкнал от своята стая по-късно? — попита съдията.
— Но тогава Роджърс вече е бил при нея — възрази Ломбард,
— Не е съвсем така — обади се Армстронг. — Той трябваше да разтреби масата и да подреди в кухнята. През това време всеки би могъл незабелязано да се качи в стаята на жена му.
— Но тогава тя сигурно вече е спяла дълбоко под въздействие на лекарството, което вие и дадохте — обади се мис Брент.
— По всяка вероятност да, но не е задължително. Един лекар трудно определя дозата, която ще подейства на непознат пациент. Има случаи, когато минава доста време, преди успокоителното да даде резултат. Всичко зависи от поносимостта на отделния човек към даден препарат.
— Забележката ви е твърде уместна, докторе. При това е във ваш интерес — подхвърли Ломбард.
Лицето на Армстронг пламна гневно. Леденият неумолим глас спря думите, които той се готвеше да изрече.
— Доникъде няма да стигнем, ако продължаваме да се обвиняваме взаимно. Трябва да се интересуваме само от фактите. Струва ми се, установихме със сигурност, че версията, която изложих, е напълно възможна. Съгласен съм, че вероятността не е много голяма, макар отново всичко да зависи от извършителя. Появата на мис Брент или мис Клейторн с подобна мисия не би предизвикала изненада у болната. Безспорно, ако в стаята влезех аз, или мистър Блор, или мистър Ломбард например, това би било в най-добрия случай необичайно, но все пак не би събудило прекалено сериозни подозрения.
— Какъв е изводът тогава? — попита Блор.
VII
Съдията поглаждаше устните си с ръка. В изражението му имаше нещо студено и безмилостно. Той поде отново, продължавайки да ръководи импровизираното следствие.
— Обсъдихме и второто убийство и установихме, че никой от нас не може да бъде изцяло и напълно освободен от подозрение. — Помълча и продължи: — Стигаме до смъртта на генерал Макартър тази сутрин. Бих помолил всеки, който смята, че има някакво алиби, да го изложи накратко. Бързам да ви съобщя, че самият аз нямам солидно алиби. Прекарах цялата сутрин на терасата, потънал в размисъл за странното положение, в което се намираме. Останах на този стол до удара на гонга, и па няколко пъти, доколкото си спомням, оставах съвсем сам, така че можех да отида до брега да убия генерала и да се върна обратно на мястото си. Давам ви дума, че не съм ставал, но при създадените обстоятелства това не е достатъчно… Нужни са доказателства.
— Цялата сутрин прекарах с мистър Ломбард и доктор Армстронг — заяви Блор. — Те ще потвърдят.
— Ходихте в къщата да търсите въже — припомни му Армстронг.
— Разбира се. Отидох и се върнах. Знаете го не по-зле от мен.
— Доста се забавихте — настоя Армстронг.
— Какво, по дяволите намеквате? — почервеня Блор.
— Казах само, че се позабавихте — повтори Армстронг.
— Нали трябваше да го потърся. Да не мислите, че съм се спънал в него още на прага.
— По време на неговото отсъствие вие бяхте заедно, тъй ли е, господа? — попита съдията Уоргрейв.
— Естествено — разгорещи се Армстронг. — Впрочем Ломбард ходи някъде за малко. Но аз не мръднах от мястото си.