— Исках да проверя възможностите за изпращане на сигнали до сушата. Търсех най-подходящото място. Отдалечих се за не повече от една-две минути.
— Така е — кимна Армстронг. — Всъщност той се забави твърде кратко, за да успее да извърши убийство.
— Някой от вас погледна ли часовника си? — попита съдията.
— Не.
— Дори не бях взел моя — рече Ломбард.
— Една-две минути звучи твърде неопределено — каза съдията с равен глас и извърна глава към вдървено изправената фигура с плетиво в скута.
— Мис Брент?
— Ние с мис Клейторн се разходихме до възвишението. Като се върнахме, поседях на слънце на терасата.
— Не си спомням да съм ви забелязал — каза съдията.
— Аз седях от източната страна на къщата. На завет.
— И останахте там до обед?
— Да.
— Мис Клейторн?
Вера беше готова с отговора:
— Сутринта бях с мис Брент, а след това продължих да се разхождам сама. После слязох към брега и разговарях с генерал Макартър.
— В колко часа беше това? — прекъсна я съдията. За пръв път Вера се поколеба.
— Не зная. Оставаше около час до обяда, струва ми се.
— След като ние говорихме е него или преди това? — попита Блор.
— Не зная. Той… ми се стори много странен — потрепера Вера.
— В какъв смисъл? — поиска да узнае съдията.
— Каза, че скоро всички ще умрем… че очаква края. Той ме уплаши.
Съдията кимна.
— После какво направихте?
— Върнах се тук. Малко преди да удари гонгът, отново излязох и тръгнах нагоре по възвишението зад къщата. През цялото време се чувствах ужасно неспокойна.
Съдията потърка брадичката си.
— Остава Роджърс. Съмнявам се, че неговите показания ще добавят нещо съществено към онова, което вече ни е известно.
Призован и изправен пред импровизирания съд, Роджърс нямаше какво особено да съобщи. Цялата сутрин бил зает със задълженията си и с приготвянето на храната. Бе сервирал коктейли на терасата предобед, след това се качил да събере нещата си и да се премести в някоя друга стая. Нито веднъж не погледнал през прозореца и не забелязал нищо, отнасящо се до смъртта на генерал Макартър. Готов бе да се закълне, че когато слагал масата за обяд, порцелановите фигурки били осем.
След показанията на Роджърс всички се смълчаха.
Съдията се изкашля.
— Сега ще чуем обобщението — прошепна Ломбард на Вера Клейторн.
— Направихме всичко възможно да изясним обстоятелствата, при които настъпи смъртта на тези трима души — поде съдията. — В някои от случаите вероятността определени хора да са замесени е твърде голяма и в същото време не можем да твърдим, че който и да е от нас е извън подозрение. Отново повтарям твърдото си убеждение, че от нас седмината един е опасен и навярно душевноболен престъпник. Нямаме улики, за да го разпознаем. Единственото, което можем да направим в момента, е да обсъдим какво ще предприемем, за да получим помощ от сушата. А в случай, че тя закъснее (което е твърде вероятно при това лошо време) какви мерки ще вземем, за да осигурим собствената си безопасност. Ще ви помоля да обмислите внимателно всичко и да споделите с мен всяко хрумнало ви предположение. Междувременно бъдете крайно предпазливи. До този момент убиецът бе улеснен от обстоятелството, че предполагаемите жертви не са и подозирали за присъствието му. От този момент нататък всеки един от нас трябва да е нащрек спрямо останалите. „Съмнението е вашето оръжие“. Не поемайте рискове и бъдете предпазливи. Това е всичко.
— Съдебното заседание се закрива — промърмори под noca си Филип Ломбард.
ДЕСЕТА ГЛАВА
I
— Как ви се вижда всичко топа? — понита Вера.
Двамата с Филип седяха на перваза на прозореца в салона. Навън се сипеше пороен дъжд и под напора на силния вятър от време на време прозорците потреперваха.
— Интересувате се дали вярвам в твърдението на съдията, че убиецът е сред нас?
— Да.
— Трудно ми е да кажа — бавно произнесе Ломбард. — Звучи логично и в същото време…
— … в същото време изглежда направо невероятно — довърши Вера вместо него.
— Цялата тази история е невероятна. — Лицето на Ломбард се изкриви в гримаса. — Но след смъртта на Макартър едно е сигурно; вече не може да става дума за случайност или самоубийство. Безусловно става дума за престъпление. Извършени са вече три.
— Това е някакъв ужасен сън — потръпна Вера. — Не ме напуска усещането, че всеки миг ще се пробудя!
— Познато ми е това усещане — кимна той с разбиране. — Сякаш още малко и някой ще почука на вратата, за да донесе закуската.
— Колко ми се иска наистина да е така!