— За съжаление очакванията ви са напразни. Ние всички сме част от кошмара. А отсега нататък всяка минута трябва да бъдем нащрек.
— Ако… ако наистина е един от тях… кой е според вас? — с приглушен глас попита Вера.
Изведнъж Филип Ломбард широко се усмихна.
— Значи вие изключвате себе си и мен. Е, дотук добре. За себе си зная, че не съм убиецът, а и у вас не съзирам нищо налудничаво, Вера. Вие сте една от най-нормалните и здравомислещи млади жени, с които съм се срещал. Залагам доброто си име на вашия здрав разсъдък.
— Благодаря ви — усмихна се малко накриво Вера.
— А сега, мис Клейторн, очаквам да ми върнете комплимента.
— Сам признахте преди известно време, че за вас човешкият живот е без особена стойност — промълви Вера след кратко колебание. — И въпреки това някак не ви виждам в ролята на човека, направил записа на оная плоча.
— Имате право. Ако аз трябваше да извърша едно или няколко убийства, щеше да ме води единствено изгодата. Такова методично избиване съвсем не е в моя стил. И тъй, ще изключим нас двамата и ще спрем вниманието си върху останалите пет в този затвор. Кой от тях е У.Н.Оуън? Със затворени очи, без да имам каквото и да било основание, бих посочил Уоргрейв.
— О! — възкликна изненадана Вера. Тя се замисли минута-две и попита: — Защо?
— Трудно ми е да определя точно. На първо място той е възрастен и е бил съдия в продължение на дълги години. С други думи, през по-голямата част от живота си е бил „Бог всемогъщ“. Рано или късно човек се главозамайва. Вживява се в ролята на величав съдник, комуто са подвластни животът и смъртта… Не е изключено да откачи и да направи последната крачка, за да се превърне в палач и единствен, който може да въздава върховна справедливост.
— Да, това наистина е възможно… — замислено изрече Вера.
— А вие кого бихте посочили? — попита Ломбард.
— Доктор Армстронг — бързо и без всякакво колебание отговори тя.
Ломбард подсвирна тихичко.
— Докторът, а? Аз пък бих го поставил последен.
— О, не — поклати глава Вера. — Първите двама бяха отровени. А това неизбежно насочва към лекар. Пък и не можем да пренебрегнем единственото със сигурност известно ни обстоятелство, че мисис Роджърс е погълнала приспивателното, което й даде той.
— Така е — призна Ломбард.
— Ако един лекар откачи — настояваше младата жена, — доста време ще мине преди някой да се усъмни в него. Лекарите се преуморяват от работа и са изложени на напрежение.
— Съмнявам се, че той е убил Макартър. Нямаше никакво време да го стори, оставих го съвсем за малко, освен ако не се е движил с бясна скорост дотам и обратно… Като го гледам, не ми се вярва да е добре трениран, а да го крие.
— Не го е направил тогава. По-късно му се е удала възможност.
— Кога?
— Когато отиде да повика генерала за обяд. Филип отново тихичко подсвирна.
— Значи допускате, че го е убил тогава? Доста кураж се иска за това.
— Че какво рискува? — побърза да поясни Вера. — От нас единствен той е с медицинска подготовка. И да се закълне, че смъртта е настъпила поне час по-рано, кой би го оспорил?
Филип я изгледа замислено.
— Наистина — промълви той, — това е едно много умно разсъждение. Кой знае?
II
— Кой е убиецът, мистър Блор? Това искам да зная. Кой е?
Лицето на Роджърс потръпваше. Ръката му конвулсивно стискаше парчето плат, с което лъскаше мебелите.
— Тъкмо там е въпросът, приятелю — рече бившият инспектор.
— Един от нас… нали така каза господин съдията, но кой? Трябва да разбера кой е? Кой е този демон в човешки образ?
— Всички същото се питаме — рече Блор.
— Ала вие подозирате някого, нали, мистър Блор?
— Може и да подозирам. Но това съвсем не означава, че съм сигурен. Нищо чудно да греша. Ако съм прав, обаче, имаме си работа с много дръзка личност.
Роджърс попи потта от челото си.
— Не съм на себе си от тая история — хрипливо промълви той.
— А вие не подозирате ли някого? — Блор изгледа прислужника с любопитство.
— Не, не зная. Не мога да кажа. И това най-много ме плаши. Умът ми не го побира…
III
— Трябва да се измъкнем оттук… — гневно отсече доктор Армстронг. — Трябва… На всяка цена!
Съдията Уоргрейв гледаше замислено през прозореца на салона за пушене. Пръстите му си играеха с верижката на очилата.
— Не искам да влизам в ролята на пророк, но според мен твърде малка е вероятността в това лошо време някоя лодка да се добере до нас в близките двайсет и четири часа… дори на сушата да знаят в какво критично положение сме попаднали. Ще изчакат вятърът да утихне.