Доктор Армстронг отпусна глава в ръцете си и простена:
— А междувременно ние всички ще бъдем избити в леглата си.
— Надявам се, че това няма да се случи — успокои го Уоргрейв. — Възнамерявам да направя всичко възможно да го предотвратя.
В съзнанието на доктор Армстронг проблесна мисълта, че възрастен човек като съдията много по-здраво се вкопчва в живота от някой по-млад. Сблъскването с този факт в професионалната му практика неведнъж бе предизвиквало удивлението му. Той самият, с двайсетина години по-млад от съдията, усещаше колко по-слаб е инстинктът му за самосъхранение.
„Избити в леглата си! — разсъждаваше наум съдията Уоргрейв. — Тия доктори страшно си приличат и мислите им са клишета. Примитивна работа.“
— Не забравяйте, че жертвите са вече три — настоя доктор Армстронг.
— Добре, но нека ви напомня, че бяха съвършено неподготвени. Докато ние сме вече нащрек.
— Но какво можем да направим? — с горчивина в гласа попита Армстронг. — Рано или късно…
— Има едно-две неща, които можем да предприемем.
— Та ние дори нямаме представа кой е…
— Не мога да се съглася напълно — промърмори съдията, поглаждайки брадичката си.
Армстронг го изгледа втренчено.
— Да не би вие да знаете?
— Що се отнася до истински доказателства — поде предпазливо съдията, — каквито се изискват в съда, признавам, че с такива не разполагам. Но като анализирам цялата тази история, струва ми се, че едно лице доста ясно се откроява. Да, така е.
Армстронг зяпна.
— Нищо не разбирам.
IV
Мис Брент се качи в стаята си.
Взе Библията и седна до прозореца.
Отвори я, но след минута колебание я остави настрани и отиде до тоалетката. Извади от чекмеджето малка тетрадка с черна подвързия.
Разтвори я и започна да пише:
„Случи се нещо ужасно. Генерал Макартър е мъртъв. (Негов братовчед е женен за Елси Макфърсън.) Няма никакво съмнение, че е убит. След обяда съдията говори мъдро и интересно. Той е убеден, че убиецът е един от нас. Това означава, че дяволът се е вселил в някого от присъстващите. Аз самата се бях усъмнила. Но кой ли е? Всички това се питат. Единствена аз знам…“
Тя поседя известно време, без да помръдне. Погледът й стана неясен, замъглен. Моливът заигра в ръцете й. С нечетливи, раздалечени една от друга главни букви тя написа:
„ИМЕТО НА УБИЕЦА Е БИАТРИС ТЕЙЛЪР…“
Очите й се затвориха.
Внезапно се стресна и дойде на себе си. Погледна разтворената тетрадка. Гневен хрип се изтръгна от гърдите й, като разчете грозните разкривени главни букви на последното изречение.
— Аз ли написах това? — промълви тя с тих глас. — Аз ли? Нима полудявам…?
V
Бурята се усилваше. Вятърът виеше покрай стените на къщата.
Всички бяха в салона. Общата тревога ги тласкаше един към друг. Привидно равнодушни, те крадешком се поглеждаха.
Когато Роджърс внесе подноса с чая, всички подскочиха.
— Да спусна ли завесите? — предложи той. — Ще стане по-уютно.
Никой не възрази и прислужникът дръпна пердетата и запали лампите. Атмосферата в стаята се поразведри. Сенките се отдръпнаха. Очакваха бурята да утихне до сутринта и някой да дойде… някоя лодка да пристигне.
— Ще сервирате ли чая, мис Брент? — попита Вера Клейторн.
— Не, налейте вие, драга — обади се възрастната дама. — Чайникът е толкова тежък. Пък и загубих две кълбета от сивата прежда. Ужасно се притесних.
Вера пристъпи до малката масичка. Стаята се изпълни с веселото звънтене на финия порцелан. За миг се възцариха нормални човешки отношения.
Чай! Благословен да бъде ежедневният ритуал на следобедния чай! Филип Ломбард подхвърли весела закачка. Блор му отговори в същия дух. Доктор Армстронг им разказа някакъв анекдот. Съдията Уоргрейв, който отказваше чай, сега отпиваше с удоволствие.
И точно в този момент влезе Роджърс.
Изглеждаше разстроен. Огледа ги притеснено, сякаш се чудеше към кого да се обърне.
— Извинете, но знае ли някой какво е станало с пердето в банята?
Ломбард вдигна сепнато глава:
— Пердето в банята ли? Какво, по дяволите, искате да кажете, Роджърс?
— Няма го, сър. Изчезнало е. Минавах по стаите да спусна завесите, влязох и в банята и тогава забелязах…
— Там ли беше тази сутрин? — попита съдията Уоргрейв.
— О, да, сър.
— А какво беше това перде? — понита Блор.
— От импрегнирана червена коприна, сър. В тон с червените плочки.
— И какво, сега го няма? — учуди се Ломбард.
— Да, сър.
Гостите се спогледаха.
— Е, добре де… и какво? — изтежко рече Блор. — Пълна дивотия, наистина, но това вече не ме изненадва. Голяма работа! Човек не може да бъде убит с копринено перде. Я да не го мислим.