— Да, сър. Благодаря ви, сър — закима Роджърс. После излезе и затвори вратата след себе си.
Страхът отново се настани между тях. За кой ли път скришом се заоглеждаха един друг.
VI
Скоро дойде време за вечеря. Нахраниха се и прислужникът вдигна масата. Менюто беше просто. Главно консерви.
Щом се настаниха в салона, напрежението достигна критичната точка.
Първа не издържа Емили Брент. Едва дочака да стане девет часът и се изправи:
— Отивам да си легна.
— И аз също — присъедини се Вера.
Двете жени се отправиха към стълбите, последвани от Ломбард и Блор. Горе на площадката двамата се увериха, че жените влизат в стаите си, и чуха щракването на резетата.
— Не се наложи да им напомняме да заключат вратите си — ухили се Блор.
— Е, те са в безопасност, поне за през нощта — добави Ломбард.
Двамата се върнаха долу.
VII
Един час по-късно четиримата мъже решиха, че е време да си лягат. Тръгваха нагоре заедно. От трапезарията, където подреждаше масата за закуска, Роджърс ги видя как се качват по стълбите, как спират на горната площадка.
— Едва ли е нужно да ви напомням, господа, че не е зле да заключите стаите си — стигна до прислужника гласът на съдията.
— Нещо повече — обади се Блор, — подпрете вратите си отвътре със стол. Има начини за отключване и отвън.
— Драги ми Блор — промърмори Ломбард, — проблемът при вас е, че знаете прекалено много.
— Лека нощ, господа — пожела им съдията. — Дано утре сутринта се срещнем живи и здрави.
Роджърс се измъкна в коридора и изкачи няколко стъпала. Увери се, че четиримата горе влизат по стаите си, и чу завъртането на четири ключа, щракването на четири резета.
— Така вече е добре — измърмори той под носа си.
Сетне се върна в трапезарията. Всичко бе готово за сутринта. Погледът му се спря на огледалната табла в средата на масата и седемте малки фигурки върху нея.
Внезапна гримаса преобрази лицето му.
— Този път ще се погрижа нощта да мине без номера. Отиде до килера с провизиите и заключи вратата.
Същото направи и па излизане от трапезарията, като пусна ключа в джоба си.
Едва сега изгаси лампите и се прибра в новата си стая. В нея човек можеше да се скрие само в гардероба и Роджърс незабавно погледна в него. Сетне заключи своята врата, спусна резето и се приготви да си ляга.
— Тази вечер поне ще минем без изчезнало негърче. Май го надхитрих.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
Верен на навика си, и тази сутрин Филип Ломбард се събуди призори. Подпря се на лакът в леглото и се заслуша. Вятърът навън бе поотслабил силата си, но все още духаше. Не се чуваше и шумът на дъжда.
Към осем вятърът стана по-бурен, но Ломбард не го чу. Отново бе потънал в сън.
В девет и половина се надигна в леглото и погледна часовника си. Доближи го до ухото си, а устните му се разтегнаха в привичната вълча усмивка.
— Май дойде време да пристъпя към действие — каза си той.
В десет без двадесет и пет вече чукаше на затворената врата на Блор.
Бившият инспектор се показа отвътре, разчорлен и сънен.
— Цял ден ли смятате да спите? — попита Ломбард дружелюбно. — Това поне говори, че съвестта ви е чиста.
— Какво има? — кратко се осведоми Блор.
— Някой да е идвал тази сутрин, да ви е носил чай? Знаете ли колко е часът?
Блор погледна през рамо към малкия туристически будилник до леглото си.
— Десет без двайсет и пет. Не съм вярвал, че мога да спя до толкова късно. Къде е Роджърс?
— Все едно да питате ехото къде е.
— Какво искате да кажете? — сепна се Блор.
— Искам да кажа, че Роджърс е изчезнал. Няма го нито в стаята му, нито другаде. Чайникът не е сложен и кухненската печка е студена.
Блор изруга тихо.
— Къде, по дяволите, се е дянал? Да не се е запилял из острова? Почакайте да се облека. Проверете дали другите не знаят нещо за него.
Филип Ломбард кимна и тръгна към другите затворени стаи.
Завари Армстронг почти облечен. Съдията Уоргрейв също като Блор току-що се събуждаше. Вера Клейторн бе напълно готова. В стаята на Емили Брент нямаше никой.
Малката група тръгна да обикаля къщата. Стаята на Роджърс, както им бе казал Филип Ломбард, бе празна. Леглото беше неоправено, а бръсначът и сапунът бяха още влажни.
— Вече е станал — рече Ломбард.
— А не мислите ли, че… че се крие някъде и ни причаква? — тихо, за да скрие нарастващото си безпокойство, попита Вера.
— Нищо вече не би ме учудило, мило момиче. Добре е да не се разделяме, преди да го открием.