В този миг го стресна пронизителен вой на клаксон и край него с близо осемдесет мили в час профуча огромен спортен долмен. Доктор Армстронг едва не се заби в канавката. Явно някой от ония луди безделници. Как ги мразеше! Ето, това сега малко премеждие ли беше? Проклетият му младок!
VII
Натиснал докрай педала на газта, Тони Марстън пътуваше към морето. „Какъв кошмар са тези коли, които едва-едва пъплят но пътищата — мислеше си той. — Все ще ти се изпречи някой. И непременно в средата на платното! Истинско наказание е да шофираш в Англия… Във Франция е съвсем друго, там можеш да се отпуснеш…“
Дали да спре да пийне нещо или да продължи? Толкова много време има! Остават някакви си стотина мили и нещо. Ще си поръча само един джин с бира. Адски горещ ден!
Сигурно ще е весело на онзи остров, дано времето да се задържи. Кои ли бяха тия Оуън? Трябва да са тъпкани с пари. Хрътката много го бива да надушва богаташи. Но какво друго му остава на човек, щом е без пукната пара.
Дано поне да са осигурили пиене. Не се знае какво можеш да очакваш от хора, които не са се родили с пари, а са ги печелили сами. Слухът, че Гейбриъл Търл е купила Негърския остров, не излезе верен, жалко наистина. Той не би имал нищо против да се присламчи към филмовите среди.
Както и да е, все ще са поканили и някое момиче…
На излизане от хотела той разкърши тяло, прозя се, погледна синьото небе и се качи в долмена си.
Младите жени, покрай които мина, го изгледаха възхитено — хубав, добре сложен, близо метър и осемдесет, с чуплива коса и сини очи, ярко открояващи се на загорялото лице.
Колата с рев се понесе нагоре по тясната улица. Минувачите отскачаха уплашено встрани. По-младите изгледаха със завист скъпата кола.
Антъни Марстън продължи победоносно към своята цел.
VIII
Мистър Блор се качи на пътническия влак от Плимът. Освен него в купето имаше само един възрастен моряк със сълзящи очи, който в момента спеше.
Мистър Блор внимателно записваше нещо в малко тефтерче.
— Ето я цялата група — промърмори той. — Емили Брент, Вера Клейторн, доктор Армстронг, Антъни Марстън, съдията Уоргрейв, Филип Ломбард, генерал Макартър, кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, както и на орден за отлична служба. Домашният прислужник и жена му: мистър и мисис Роджърс.
Затвори бележника и го прибра в джоба си. После хвърли поглед към спящия в ъгъла моряк.
„Вероятно е сръбнал малко повече“ — каза си Блор.
После се зае да прехвърля наум онова, което знаеше.
„Не би трябвало да възникнат затруднения — продължаваше да разсъждава той. — Няма начин да се проваля. Надявам се поне видът ми да не събуди подозрения.“
Той се изправи и внимателно се разгледа в огледалото. С тези мустаци приличаше на военен. Лицето му бе почти лишено от изражение. Очите бяха сиви, доста сближени.
„Бих могъл да мина за майор — каза си мистър Блор. — Не, това не бива. Нали онзи старец е военен. Като нищо ще ме усети.“
„Южна Африка! — хрумна му след миг. — Ето го моето амплоа. Никой от тях не е и помирисвал Южна Африка, пък и току-що прочетох онзи пътеводител, така че няма начин да се проваля.“
За щастие в колониите работят какви ли не типове. Готов да се представи за човек, натрупал пари в Южна Африка, Блор чувстваше, че навсякъде биха го приели радушно.
Негърският остров. Помнеше го от дете… Разположен на около миля от брега: огромна скала, пропита с мирис на шили водорасли, по която кацат чайки. Името си дължеше на приликата с човешка глава — мъж с дебели негърски устни.
Странно хрумване — да строиш къща на този остров! В лошо време става страшно. Какво не минава през ума на един милионер!
Старецът в ъгъла се размърда и рече:
— Излезеш ли в морето, нищо не се знае!
— Така си е — побърза да се съгласи мистър Блор. Старецът изхълца веднъж-дваж и жално продължи:
— Задава се буря.
— Не, приятелю, не. Денят е прекрасен!
— Аз пък ви казвам, че ще има буря — разсърди се морякът. — Подушвам я.
— Може и да сте прав — примирително рече мистър Блор.
Влакът спря на някаква гара и старецът се изправи несигурно.
— Тука слизам аз…
Той затърси дръжката на вратата и я намери е помощта на мистър Блор. На излизане, примигвайки със сълзящите си очи, вдигна тържествено ръка.
— Бди и се моли! Моли се! Иде съдният ден!
В следващия миг се стовари на перона. Повдигна глава, отново се обърна към мистър Блор и изрече е подчертано достойнство: