„Мис Клейторн се държа чудесно… Не загуби самообладание… веднага заплува след Сирил.“
Няма да мисли за това сега. Всичко бе свършено… Сирил бе изчезнал под вълните дълго преди тя да достигне скалата. Бе почувствала как течението я подхваща и я повлича навътре. Оставила се бе то да я отнесе… Плувайки спокойно, отпуснато… докато лодката най-после пристигна…
Всички я бяха похвалили за нейния кураж и необикновеното й хладнокръвие… Но не и Хуго. Хуго само я по-гледна…
Господи, колко боли дори в този миг, когато си спомня за него…
Къде ли е той сега? Какво ли прави? Дали се е сгодил… Или вече е женен?
— Вера, хлябът прегаря — стигна до нея строгият глас на мили Брент.
— О, да. Съжалявам, мис Брент. Без да искам.
Емили Брент извади последното яйце от врящата мазнина.
Вера набоде ново парче хляб на вилицата, поднесе го към огъня и каза някак учудено:
— Вие сте удивително спокойна, мис Брент.
Старата дама сви устни.
— Учили са ме да пазя самообладание при всякакви обстоятелства и никога да не вдигам излишен шум.
„Потискана още от дете… това обяснява много неща“ — помисли си Вера неволно.
— А не се ли боите? Или ви е все едно дали ще умрете?
Да умре! Сякаш малък остър свредел задълба в закоравелия, муден мозък на мис Брент. Да умре? Но тя няма да умре! Другите — да, но не и тя, Емили Брент. Това момиче не можеше да разбере! Емили не се боеше, естествено… Никой от семейство Брент не знаеше какво е това страх. Мъжете от нейния род бяха военни, всички до един. Посрещали бяха смъртта, без да трепнат. Живели бяха праведно, както и самата тя… Не беше сторила нищо, от което да се срамува… Не, тя няма да умре, разбира се…
„Господ се грижи за децата си.“ Ти не ще се страхуваш от нощния ужас, нито от стрелата, която лети през деня. Сега беше ден… и нямаше никакъв ужас. „Никой от нас няма да напусне този остров.“ Кой го бе казал? Да, разбира се, генерал Макартър, чийто братовчед се бе оженил за Елси Макфърсън. На него сякаш му бе все едно. Имаше вид на човек, за когото дори е добре дошло. Но това е грях! Само един безбожник може да го поиска. Някои хора толкова омаловажават смъртта, че сами посягат на живота си… Биатрис Тейлър… Снощи бе сънувала Биатрис… тя стоеше отвън, притискаше лице в стъклото на прозореца и стенеше, молеше се да я пуснат. Но Емили не й отвори. Пуснеше ли я, щеше да се случи нещо ужасно…
Емили се сепна и дойде на себе си. Младата жена насреща й я гледаше някак особено. Емили побърза да каже:
— Всичко е готово, нали? Тогава да носим закуската.
VI
Този път закуската протече необичайно. Всички се държаха подчертано любезно.
— Да ви налея ли кафе, мис Брент?
— Малко шунка, мис Клейторн?
— Още една филийка?
Шест души, уравновесени и външно спокойни.
А в главите им? Мислите бясно препускат все в един порочен кръг…
„А сега какво?“ „Кой?“ „От чия ръка?“
„Ще успея ли? Може би. Струва си да опитам. Дано има време. Господи, дано само да има време…“
„Побъркана фанатичка, точно така… Макар на пръв поглед да не е за вярване… Ами ако греша…“
„Това е лудост… всичко е пълно безумие. Полудявам. Изчезва прежда… червени копринени завеси… пълен абсурд. Не намирам обяснение…“
„Проклетият му глупак, взе за чиста монета всичко, което му казах. Не беше трудно… Трябва да внимавам все пак, много трябва да внимавам.“
„Шест порцеланови фигурки… само шест… колко ли ще бъдат довечера?…“
— Кой иска последното яйце?
— Портокалов конфитюр?
— Благодаря. Да ви отрежа ли филия хляб? Шест души, които спокойно закусват.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
Закуската приключи.
Съдията Уоргрейв се поизкашля и каза с остър, повелителен тон:
— Не би било зле да обсъдим положението. Да се съберем слсд половин час в салона.
Всички изразиха съгласие. Вера започна да събира чиниите.
— Ще измия съдовете — каза тя.
— Да ви помогна да ги занесем — предложи Филип Ломбард.
— Благодаря.
Емили Брент се изправи на крака, но веднага седна отново.
— О, господи — простена тя.
— Какво ви е, мис Брент? — попита съдията.
— Моля да ме извините. Исках да помогна на мис Клейторн, но нещо ми стана. Зави ми се свят.
— Зле ли ви е? — попита доктор Армстронг и пристъпи към нея. — Естествено, закъсняла реакция. Ще ви дам вещо…
— Не!
Думата излетя като изстрел.
Всички се сепнаха. Доктор Армстронг се обля в червенина. По лицето на жената красноречиво се четяха страхът и подозрението, които я бяха обзели.
— Както желаете, мис Брент — сухо изрече Армстронг.