По мълчаливо взаимно съгласие бяха възприели определен начин на поведение. Седяха в големия салон. Само един можеше да напуска стаята. Другите четирима го чакаха да се върне.
— Всичко е въпрос на време — рече Ломбард. — Бурята ще стихне. Тогава все нещо ще може да предприемем… да сигнализираме… да запалим огньове… да направим сал… Все нещо ще измислим!
— Въпрос на време било! — внезапно се изкиска Армстронг. — Не можем да си го позволим. Всички ще измрем
дотогава.
Намеси се съдията Уоргрейв. Ясният му глас сега прозвуча настойчиво, решително.
— Няма опасност, стига да бъдем внимателни. А това е задължително.
Приготвиха се да обядват — без излишни формалности. Петимата заедно отидоха в кухнята. В килера намериха голям запас от консерви. Отвориха една кутия с език и две с плодове. Ядоха прави около кухненската маса. Без да се отделят един от друг, се върнаха в салона — за да седят там и да се наблюдават.
Сега всички мисли, обсебващи съзнанието им, бяха неестествени, трескави, болнави…
„Армстронг е… Видях го какъв поглед ми хвърли точно когато… очите му са на безумец… съвсем се е побъркал… Може би той не е никакъв лекар… Точно така, разбира се! Той е луд, избягал е от някоя клиника за душевноболни и се представя за лекар… Това е истината… Дали да им кажа?… Да извикам ли?… Не, няма защо да се издавам. При това на моменти изглежда съвсем нормален… Колко ли е часът?… Едва три и петнайсет… О, господи, и аз ще полудея… Да, Армстронг е… Ето, пак ме наблюдава…“
„С мен няма да се справи. Не съм вчерашен… Не за първи път съм натясно… Къде, по дяволите, се е дянал този револвер?… Кой може да го е взел?… Кой?… Никой не го е взел… Всички бяхме претърсени… У никого не може да бъде… Но някой сигурно знае къде е…“
„Те полудяват… Всички ще полудеят… Страх ги е от смъртта… Ние всички се боим от нея… И аз се боя…! Да, но това няма да я спре… «Катафалката е пред вратата, сър!» Къде ли прочетох това? Момичето… Ще наблюдавам момичето… Да, нея ще държа под око…“
„Четири без двайсет… само четири без двайсет… може часовникът да е спрял… Не разбирам — не, нищо не разбивам… Такива, неща не се случват… Да, но ето че се случи… 1ащо не се пробудим? Събудете се — Съдният ден… не, не това! Ако можех само да мисля… Господи, главата ми, нещо става с главата ми… Просто ще се пръсне… Не е възможно такова нещо да се случи… Колко ли е часът? О, господи, само четири без петнайсет.“
„Да запазя хладнокръвие… Да запазя хладнокръвие… това е нужно сега… Всичко е толкова ясно… Всичко е обмислено. Никой не бива да се усъмни… Номерът може и да мине. Трябва да мине! Кой? Това е въпросът — кой? Мисля, е… да, по-скоро… той.“
Часовникът удари пет и всички скочиха на крака.
— Някой иска ли чай? — попита Вера.
Последва кратко мълчание.
— Бих изпил една чаша — рече Блор.
— Ще отида да приготвя — предложи Вера. — Вие останете тук.
— Струва ми се, любезна госпожице — учтиво каза съдията, — че всички бихме предпочели да дойдем и да гледаме как го приготвяте.
Вера го изгледа смаяно, сетне избухна в кратък, почти истеричен смях.
— То се знае! Как иначе!
Пет души тръгнаха към кухнята. Само Вера и Блор пиха от чая. Останалите трима си сипаха уиски — отвориха нова бутилка и извадиха шише сода от неразопакопан кашон.
— Трябва да сме много внимателни — Промърмори съдията с типичната си усмивка на влечуго.
Върнаха се обратно в салона. При все че беше лято, в стаята вече падаше мракът. Ломбард завъртя ключа, но лампите не светнаха.
— Ами разбира се! — възкликна той. — Агрегатът не е пуснат, понеже Роджърс го няма. Бихме могли да го пуснем сами.
Уоргрейв отбеляза:
— В килера има цял пакет свещи. По-добре да си послужим с тях.
Ломбард излезе. Четиримата останаха да чакат, без да се изпускат от поглед.
Ломбард се върна е кутия свещи и няколко чинийки. Запали пет свещи и ги постави на различни места в стаята.
Вече беше шест без четвърт.
II
В шест и двайсет Вера усети, че не издържа повече. Реши да отиде в стаята си и да наплиска със студена вода лицето и слепоочията си, за да облекчи непоносимото си главоболие.
Стана и тръгна към вратата. Тогава се сети, че й трябва свещ, върна се и взе една от кутията. Запали я, остави малко восък да потече в чинийката и здраво я закрепи върху него. След това излезе, оставяйки четиримата мъже в салона. Изкачи се по стълбите и тръгна по дългия коридор.
Но щом отвори вратата на своята стая, изведнъж спря като закована.