Ноздрите й потръпнаха.
Морето… Миризмата на морето при Сейнт Треденик.
Точно така. С нищо не можеше да я сбърка. Разбира се, че когато си на остров, миризмата на море те съпътства на всяка крачка, но това беше някак по-различно. Същата миризма бе усещала на плажа в онзи ден… Имаше отлив и скалите бяха покрити с водорасли, които съхнеха на слънцето.
„Искам да стигна до острова, мис Клейторн.“
„Защо не ме пускате да плувам до острова?“…
Разглезено, вечно хленчещо хлапе! Ако не беше то, Хуго щеше да бъде богат… щеше да се ожени за любимото момиче.
Хуго…
Точно така… да… Хуго беше до нея. Не, чакаше я в стаята…
Тя пристъпи напред. Поривът на вятъра откъм прозореца подхвана пламъка на свещта. Той затрептя и угасна…
Останала на тъмно, Вера се изплаши…
„Не ставай смешна — окуражаваше се сама. — Всичко е наред. Другите са долу. И четиримата. В стаята няма никой… Не може и да има. Въобразяваш си, моето момиче.“
А тази миризма… същата миризма като на брега край Сейнт Треденик… Тя не беше плод на въображение… Бе действителна.
В стаята имаше някой… Чула беше нещо… наистина бе чула…
И в този миг, като напрегнато се ослушваше, студена, лепкава ръка докосна шията й… мокра ръка с мирис на море…
III
Вера изпищя. После пак и пак… Пронизителни писъци… викове на безумен ужас, отчаяно зовящи за помощ.
Тя изобщо не чу шума от долния етаж — нито тропота от блъснат стол, нито отварянето на вратата, нито бързите стъпки на мъжете, тичащи нагоре по стълбите. Усещаше единствено неописуемия, сковаващ ужас.
Когато дойде на себе си, видя в рамката на вратата светлинки… запалени свещи… мъжете се втурнаха в стаята.
— Какво става, дявол да го вземе? Какво има? Мили боже, кажете най-сетне!
Вера, все тъй трепереща, направи крачка напред и се свлече на пода.
Смътно усети, че някой се надвесва над нея, че натиска главата й към коленете.
Сетне, когато някой неочаквано възкликна: „Господи, вижте това!“, тя дойде на себе си, отвори очи и повдигна глава. На светлината на свещите видя накъде се бяха втренчили мъжете.
От тавана висеше дълга сплитка мокри водорасли. В тъмното се бяха омотали около шията й. Беше ги взела за лепкава ръка, ръката на удавник от света на мъртвите, върнал се, за да отнеме живота и!
Истеричен кикот разтърси младата жена.
— Това били водорасли… нищо друго… и затова миришеше така…
Вера повторно започна да губи съзнание… ту се посъвземаше, ту пак отмаляваше. Някой отново притисна главата към коленете й.
Сякаш бе изминала цяла вечност. Предлагаха й някакво питие… притискаха чашата до устните й. Усети мириса на бренди.
Тъкмо се канеше да погълне с благодарност парещата течност, когато изведнъж като алармен звънец в съзнанието й проехтя предупреждение. Тя се надигна и отблъсна чашата.
— Откъде се взе това? — попита остро.
— Донесох го отдолу — учудено отвърна Блор.
— Няма да го изпия!… — извика Вера.
Настъпи кратка тишина. После Ломбард се засмя.
— Браво, Вера, точно така! — каза одобрително той. — Въпреки уплахата не сте загубили съвсем ума си. Ще донеса нова, неотваряна бутилка.
Филип безшумно излезе навън.
— Сега съм по-добре. Пие ми се вода — промълви Вера.
Армстронг й помогна да се изправи на крака. С несигурни стъпки тя тръгна към умивалника, като стискаше ръката му за опора. Пусна студена вода и напълни чашата.
— Нищо му няма на брендито — сърдито се обади Блор.
— Откъде знаете? — попита Армстронг.
— Не съм му сложил нищо! — ядоса се Блор. — Това имахте предвид, нали?
— Не твърдя, че вие сте го направили, макар да не е изключено — възрази Армстронг. — Възможно да е някой друг, който е предполагал, че бутилката ще ни потрябва за подобен случай.
Много скоро Ломбард се върна в стаята. Носеше запечатана бутилка бренди и тирбушон. Тикна я в лицето на Вера и заяви:
— Вижте, момичето ми, няма никаква измама. — Обели станиола и измъкна тапата. — Какъв късмет, че къщата е добре заредена с пиене. Предвидлив е нашият мистър У.Н.Оуън.
Отново силни тръпки разтърсиха тялото на Вера. Армстронг поднесе чашата и Филип я напълни.
— Добре е да изпиете това, мис Клейторн, след ужасния шок… — посъветва я лекарят.
Вера отпи от брендито и лицето й възвърна цвета си.
— Ето ви едно убийство, което не беше изпълнено според плана — засмя се Ломбард.
— Мислите ли, че това е целял? — прошепна Вера.
Ломбард кимна.
— Очаквал е да умрете от страх! Някои не биха издържали, нали, докторе?
Армстронг предпочете да замълчи. След малко промълви колебливо:
— Трудно мога да кажа. Момичето е младо и жизнено… сърцето й е здраво. Не е за вярване. От друга страна…