Взе чашата, която Блор бе донесъл. Потопи пръст в нея и внимателно опита. Изражението му не се промени.
— Нищо му няма… — отсъди той.
Блор пристъпи напред и кресна:
— Ако това е намек, че аз съм сипал нещо вътре, тутакси ще ви го избия от главата!
Ободрена от алкохола, Вера направи опит да смени темата:
— А иде е съдията? Тримата мъже се спогледаха.
— Чудна работа… Мислех, че се е качил горе.
— Аз също — каза Блор. — Докторе, вие вървяхте след мен, не го ли видяхте?
— Стори ми се, че ме следва. Разбира се, върви по-бавно. Стар човек е — отговори Армстронг.
Мъжете се спогледаха отново.
— Дяволска работа… — промърмори Ломбард.
— Трябва да го намерим — извика Блор.
И пръв тръгна към вратата. Другите го последваха. Най-отзад вървеше Вера.
Вече на стълбите, Армстронг предположи:
— Възможно е да е останал в салона. Прекосиха коридора.
— Уоргрейв, Уоргрейв, къде сте? — провикна се Армстронг.
Не последва никакъв отговор. Къщата бе потънала в гробна тишина, нарушавана единствено от трополенето на дъжда.
На прага на салона Армстронг се закова на място. Другите се скупчиха зад него и надникнаха над раменете му. Някой изкрещя.
Съдията Уоргрейв седеше на стола с високо облегало в дъното на стаята. От двете му страни горяха свещи. Ала в тази гледка имаше нещо изумително: той бе загърнат с червена мантия и носеше съдийска перука на главата…
Доктор Армстронг направи знак на другите да отстъпят. Той самият, залитайки като пиян, приближи безмълвната фигура с широко отворени очи.
Докторът се наведе напред и се взря в застиналото лице. С бързо движение посегна към перуката. Тя се плъзна и откри плешивото теме с кръгло, още незасъхнало петно.
Армстронг повдигна безжизнената ръка и потърси пулса. Сетне се обърна към другите. Гласът му бе равен, мъртвешки, приглушен.
— Застрелян е.
— Боже мой! — извика Блор. — Револверът!
Армстронг продължи със същия безизразен глас:
— Улучен е в главата. Смъртта е настъпила моментално.
Вера се наведе и разгледа перуката. С разтреперан от ужас глас извика:
— Изчезналата прежда на мис Брент…
— И червената завеса от банята — добави Блор.
— Значи затова са му били нужни — прошепна Вера.
Изведнъж Филип Ломбард се разсмя… високо и неестествено.
— „Пет малки негърчета правото увлече. Едното стана съдия и четири са вече“. Ето го и краят на кръвожадния съдия Уоргрейв. Никога вече няма да произнесе присъда! Няма да сложи черната си шапка! За последен път седи на съдийския стол. Никакви заключителни речи повече, с които да изпраща невинни хора на смърт. Как ли би се смял Едуард Ситън, ако беше тук! Господи, как би се смял.
Избухването му порази и уплаши останалите.
— А едва тази сутрин твърдяхте, че той е убиецът! — викна Вера.
Лицето на Филип Ломбард се промени. Той сякаш се отрезви.
— Зная… Не съм бил прав. Още един от нас е оневинен… твърде късно!
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
Занесоха съдията Уоргрейв в стаята му и го положиха на леглото.
Сетне слязоха долу и в коридора отново започнаха да се дебнат един друг.
— Какво ще правим сега? — мрачно попита Блор.
— Ще хапнем нещо. Трябва да се яде — отвърна Ломбард.
И те отново влязоха в кухнята. Отвориха нова консерва с език. Ядоха механично, почти без да усетят вкуса на храната.
— Вече никога няма да близна такова нещо — заяви Вера. Поседяха така около кухненската маса, втренчено
загледани един в друг.
Пръв наруши тишината Блор.
— Вече сме само четирима… Кой ли ще бъде следващият?
Армстронг проговори като че ли на себе си:
— Трябва да сме много внимателни… — И млъкна.
— И той все това казваше, а сега е мъртъв — кимна Блор.
— Още недоумявам как се случи това — рече Армстронг.
— Дяволски умен е тоя измамник! — изруга Ломбард. — Окачил е водораслите в стаята на мис Клейторн и постигна целта си — всички да изтичат горе от страх, че нейният живот е в опасност. В суматохата е издебнал стареца точно когато най-малко е очаквал.
— Защо никой не чу изстрела? — попита Блор. Ломбард поклати глава.
— Писъците на мис Клейторн… ревът на вятъра… собствените ни викове… Естествено, че няма да се чуе. — Той замълча. — Но следващия път този номер няма да мине. Ще трябва да опита нещо друго.
— Сигурно така и ще направи — рече Блор.
— В гласа му се долавяше неприятна нотка. Двамата се спогледаха.
— Четирима сме и не знаем кой от нас… — подзе Армстронг.