— Аз зная — прекъсна го Блор.
— У мен няма и най-малко съмнение — отсече Вера.
— Всъщност и аз може би зная — бавно произнесе Армстронг.
— Сега вече, струва ми се, и аз се досещам — каза Ломбард на свой ред.
Те отново се спогледаха един друг.
С известно усилие Вера се изправи на крака.
— Много ми е лошо. Страшно съм изморена — промълви тя. — Ще отида да си легна…
— Вървете — каза Ломбард. — Излишно е да седим тук и да се гледаме един друг.
— Нямам нищо против — съгласи се Блор.
— Това е най-умното, което можем да направим — промърмори лекарят. — Макар че се съмнявам дали някой от нас ще успее да заспи.
Всички тръгнаха към вратата.
— Просто недоумявам къде може да е онзи револвер сега — обади се Блор.
II
Качиха се по стълбите.
В следващите няколко минути действията им приличаха на сцена от някакъв фарс.
Всеки от четиримата улови дръжката на своята врата. Като по даден сигнал влязоха в стаите си и се затвориха. Чу се превъртането на ключове, щракването на резета, разместването на мебели.
Четиримата изплашени обитатели на острова се бяха барикадирали до настъпването на утрото.
III
Филип Ломбард подпря със стол дръжката на вратата и въздъхна облекчено.
Приближи се до тоалетната масичка.
На трепкащия пламък на свещта внимателно разгледа лицето си в огледалото.
„Тая работа здравата те разтърси“ — каза си тихо.
На лицето му отново се появи вълчата усмивка.
Бързо се съблече, пристъпи към леглото и остави часовника си върху нощното шкафче. После издърпа чекмеджето. Застанал прав, дълго се взира в револвера, който лежеше на дъното…
IV
Вера Клейторн бе вече в леглото. Свещта гореше до нея.
Тя все още не можеше да събере смелост да я изгаси.
Страхуваше се от тъмното… Непрестанно си повтаряше:
„В безопасност си до сутринта. Миналата нощ нищо не се случи. Няма да се случи и тази нощ. Нищо не може да стане. Вратата е заключена и залостена. Никой не може да те доближи…“
„Но разбира се — неочаквано възкликна наум. — Мога да остана тук! В заключената стая! Храната е без значение. Тук ще бъда в безопасност… докато дойде помощ. Дори ако трябва да чакам ден, може би два дни…“
Да остане вътре. Възможно ли бе? Часове наред… да няма с кого дума да размени, сама с мислите си…
Ще се връща към спомените за Корнуол… за Хуго… за наставленията, които даваше на Сирил.
Досадно хленчещо хлапе, което непрекъснато я тормозеше.
„Мис Клейторн, защо не ми давате да плувам до скалата? Мога сам. Сигурен съм, че мога.“
Нейният глас ли бе отговорил:
„Разбира се, че можеш, Сирил. Аз не се съмнявам.“
„Тогава мога ли да опитам, мис Клейторн?“
„Нали знаеш колко се безпокои майка ти за теб, Сирил? Чуй какво ще ти кажа. Утре ще те пусна до скалата. Ще заговоря майка ти и ще й отвлека вниманието. И когато те потърси, ти вече ще си на скалата и ще й махаш с ръка. Ще й направим изненада.“
„Много сте добра, мис Клейторн! Ще бъде чудесно!“
Вече го бе изрекла. Утре! Хуго ще замине за Нюкей. И като се върне, вече всичко ще е свършило.
А ако не стане? Ако нещо се обърка? Ако Сирил бъде спасен в последния момент? И после ще каже: „Мис Клейторн ми позволи!“ Какво пък! Човек трябва да поема и рискове. Дори най-лошото да се случи, тя няма да трепне. „Как можа да изречеш такава лъжа, Сирил? Въобще не съм ти позволявала!“ Без съмнение щяха да й повярват. Детето често си измисляше, обичаше да послъгва. Сирил щеше да знае истината, разбира се. Ала това нямаше значение… пък и ролята й беше лесна. Ще се престори, че се опитва да го настигне, и просто няма да успее… Никой никога не ще се усъмни.
Беше ли се усъмнил Хуго? Това ли бе причината да я изгледа тъй странно и студено?… Беше ли се досетил?
Затова ли така бързо изчезна след приключване на следствието?
Не бе отговорил на единственото й писмо…
Хуго…
Вера неспокойно се обърна в леглото. Не, не бива да мисли за Хуго. Толкова й е мъчно. Това е минало… далечно и приключено… Трябва да забрави Хуго.
Защо ли тази вечер тъй изведнъж усети присъствието на Хуго в стаята?
Вера впи поглед в тавана, в голямата черна кука над главата си.
Досега не беше я забелязала.
Плитката от водорасли бе окачена на нея.
Младата жена потръпна при спомена за онова студено лепкаво докосване.
Не й харесваше тази кука на тавана. Привличаше погледа й. Обсебваше мисълта й… голяма черна кука…
V
Бившият инспектор Блор седеше на ръба на леглото си.
Малките му очички бяха кръвясали и неспокойни, месестото лице напрегнато. Приличаше на глиган, готов за нападение.