Нямаше никакво желание да заспива.
Опасността все повече се приближаваше… Шест от десет.
Въпреки своята проницателност, въпреки цялата си предвидливост, старият съдия бе последвал другите жертви.
Блор изпухтя с диво задоволство.
Какво бе казал старикът?
„Трябва да бъдем много внимателни…“
Надменен, самодоволен лицемер! Седнал на съдийския стол като всемогъщ бог. И той си получи заслуженото… Няма вече кой да ги предупреждава.
Сега бяха останали четирима — момичето, Ломбард, Армстронг и той самият. Много скоро някой от тях ще си отиде… Но това няма да е Уилям Хенри Блор. Той ще се погрижи за себе си, дума да няма.
(Ами револверът… Какво стана с него? Това наистина е тревожно!)
Блор продължаваше да седи на леглото. Свъсил вежди, той. все по-напрегнато присвиваше очи в усилието си да разгадае загадката на изчезналия револвер…
В тишината Блор чуваше ударите на часовниците от долния етаж.
Полунощ.
Той се поотпусна… дори си позволи да се излегне на леглото. Ала не се съблече.
Лежеше и си мислеше. Прехвърляше в ума си събитията от началото на тая история — със старателна методичност, придобита от работата в полицията. В крайна сметка прилежното усърдие се увенчаваше с успех.
Свещта догаряше. Блор провери дали кибритът е наблизо и я духна.
Колкото и странно да бе, тъмнината го притесни. Сякаш хиляди стари страхове се събудиха и поведоха борба за надмощие. Пред очите му заплуваха образи — съдията, с онази смешна перука от вълнена прежда… Студената мъртвешка маска на мисис Роджърс… предсмъртният гърч, обезобразил Антъни Марстън.
Ето едно друго лице — бледо, с очила и сламеноруси мустачки. Беше виждал това лице. Но кога ли? Не тук. Много отдавна беше.
Чудно, че не можеше да го назове по име. Глуповата физиономия… човекът имаше доста просташки вид. Ами да!
Неочаквано му просветна. Ландор! А той си мислеше, че напълно е забравил как изглежда Ландор. Дори вчера се беше опитал да си го спомни, но напразно.
А сега, ето го пред него… чертите ясно се открояват, като че го бе видял предишния ден.
Ландор бе имал жена. Слабичка и с измъчено лице. Имаше и дете. Момиченце на около четиринайсет години. За пръв път се запита какво е станало с тях.
(Револверът. С него какво бе станало? Това беше много по-важно.)
Колкото повече мислеше за револвера, толкова повече се объркваше… Не можеше да проумее тая история. Някой в тази къща бе въоръжен.
Долу часовникът удари един.
Нещо прекъсна мислите на Блор. Той се изправи в леглото и наостри уши. Беше чул шум… много слаб… близо до вратата на стаята си.
Някой се разхождаше из потъналата в мрак къща.
По челото му изби пот. Кой ли крачеше тихо и потайно по коридорите? Не му е чиста работата, бе готов да се обзаложи Блор.
Въпреки едрия си ръст, той се измъкна безшумно от леглото и с две крачки се намери до вратата. Заслуша се. Шумът не се повтори. И все пак, сигурен бе, че не му се е счуло. Беше доловил нечии стъпки точно пред вратата на стаята си. Косите му настръхнаха. Страхът отново го връхлетя.
Някой се промъкваше крадешком в нощта. Ослуша се, ала не чу нищо.
Замъчи го изкушение да излезе и да разбере какво става. Да можеше само да зърне кой ходи в тъмното.
Само глупак би си отворил вратата. Онзи вероятно това и чакаше… Може би нарочно е искал Блор да чуе… разчитайки, че той непременно ще излезе, за да разбере какво става.
Блор стоеше и се ослушваше. Сега вече чуваше всевъзможни шумове — скърцане, драскане, тайнствено шушукане. Ала неговият упорит и трезв ум знаеше каква е истината — всичко това бе плод на собственото му разгорещено въображение.
И точно тогава дойде нещо, което съвсем не беше родено от фантазията му. Стъпки, много тихи, много предпазливи, но ясно доловими за човек, превърнал се целият в слух.
Някой се приближаваше по коридора (стаите на Ломбард и Армстронг бяха по-отдалечени от стълбището от неговата). Отмина вратата му.
И в този миг Блор взе решение.
На всяка цена бе решил да види кой е вън. Стъпките се бяха отдалечили по посока на стълбището. Къде ли отиваше?
Вземеше ли решение, Блор действаше мигновено, нещо изненадващо за такъв бавен и тромав човек. Той се върна на пръсти до леглото си, пусна кибрита в джоба си, взе нощната лампа, като усука шнура около ръката си. Тежката абаносова поставка на лампата можеше да се превърне в чудесно оръжие.
Блор безшумно прекоси стаята, отмести стола, подпрян на вратата, и предпазливо отключи. Излезе в коридора. Отдолу долиташе някакъв лек шум. Блор изтича по чорапи до площадката.