— Помни, млади човече! Съдният ден е близо!
Мистър Блор се отпусна на мястото си: „За теб, приятелю, съдният ден е по-близо, отколкото за мен!“ — мислено отвърна той на своя доскорошен спътник.
На мистър Блор и през ум не му минаваше, че може да греши.
ВТОРА ГЛАВА
I
Пред гарата в Оукбридж се бяха събрали няколко души и се оглеждаха нерешително. Отзад чакаха носачите с куфари в ръце.
— Джим! — провикна се един от тях. Шофьорът на едно такси приближи.
— Вие да не сте за Негърския остров? — попита той с мек девънски изговор.
Четиримата пътници потвърдиха едновременно, след което смутено се спогледаха.
Шофьорът предпочете да се обърне към най-възрастния от тях, съдията Уоргрейв:
— За вас са поръчани две коли, сър. Едната ще изчака пътническия влак от Ексетър… не повече от пет минути… С него пристига един господин. Кой от вас е готов да остане? Така ще пътувате по-удобно.
Вера Клейторн, влязла вече в ролята на секретарка, побърза да предложи:
— Вие вървете… аз ще остана.
В погледа й, в тона на гласа се усещаха онези властни нотки, които неизбежно придобиват хората, свикнали да взимат решения. Все едно се намираше на тенискорт сред група покорни ученички.
— Добре тогава — отсече мис Брент и влезе в таксито, чиято врата шофьорът държеше отворена. Съдията Уоргрейв я последва.
— Аз ще остана с мис… — обади се капитан Ломбард.
— Клейторн — уточни Вера.
— Казвам се Ломбард, Филип Ломбард — представи се капитанът.
Носачите нареждаха куфарите, а в колата съдията Уоргрейв заговори своята спътничка с подобаваща сдържаност:
— Чудесно време, нали?
— Да, наистина — отвърна мис Брент.
„Изискан господин — помисли си тя. — Рядко можеш да срещнеш такива в крайморските курорти. Очевидно мисис или мис Оливър общува с подбрани хора…“
— Познат ли ви е този край? — попита съдията.
— Летувала съм в Корнуол и Торки, но никога не съм посещавала тази част на Девън.
— Аз също идвам тук за пръв път. След миг потеглиха.
— Ако искате, влезте да почакате в колата — предложи шофьорът на второто такси.
— О, не, благодаря — решително отказа Вера. Капитан Ломбард се усмихна.
— Приятно е тук на агънце, освен ако не предпочитате да влезем в сградата.
— Не, не. След задухата във влака тук наистина е чудесно.
— Да, пътуването с влак в такава горещина е голямо изпитание.
— Дано слънчевото време се задържи… Лятото в Англия поднася какви ли не изненади.
— Познавате ли Девън? — попита Ломбард, като не можа да измисли нещо по-оригинално.
— Не, не съм идвала преди. — И в желанието си да изясни час по-скоро своето положение, побърза да добави: — Не съм се срещала и с работодателката си.
— Вашата работодателка ли?
— Ами да. Ще бъда секретарка на мисис Оуън.
— Разбирам. — В държането му веднага настъпи промяна, макар и едва забележима. Той се отпусна и тонът му стана по-уверен. — Доста необичайно, не мислите ли?
— О, не — засмя се Вера. — Секретарката й внезапно заболяла, обадила се в бюрото да й намерят заместничка и те изпращат мен.
— Значи тъй. А ако работата не ви хареса?
— Наета съм временно — отново се засмя Вера. — Само за ваканцията. Иначе работя в девическо училище. Изгарям от любопитство да видя Негърския остров. Доста писаха за него. Наистина ли е толкова интересен?
— Не зная. Не съм го виждал.
— Така ли? Предполагам, семейство Оуън са страшно привързани към него. Що за хора са те? Разкажете ми нещо за тях.
„Ама че неловко положение — помисли си капитанът. — Откъде да знам трябва ли да съм се срещал с тях?“
— По ръката ви пълзи оса. Не мърдайте! — Той замахна уверено. — Край, прогоних я.
— Благодаря ви. Много оси има това лято.
— Сигурно е от горещината. Знаете ли кого чакаме?
— Нямам никаква представа.
В този момент навлизащият в гарата влак пронизително изсвири.
— Това може би е нашият влак — каза Ломбард.
Откъм перона се зададе висок старец с войнишка стойка. Прошарената му коса бе ниско подстригана, белите мустаци — добре поддържани.
Носачът, олюлявайки се под тежестта на големия кожен куфар, го поведе към Вера и Ломбард.
Младата жена пристъпи уверено напред и се представи:
— Аз съм секретарката на мисис Оуън. Колата ни чака. А това е мистър Ломбард — добави тя.
Бледосините очи, запазили своята проницателност въпреки напредналата възраст, изпитателно огледаха Ломбард. Един наблюдателен човек веднага би прочел в тях оценката на стареца: „Добре изглежда. И все пак в него има нещо…“