Тя взе дневника си и седна. Започна да пише с четливия си почерк.
Все някак трябваше да убие времето.
Изведнъж застина. Счу й се шум като от счупено стъкло. Идеше някъде отдолу.
Ослуша се напрегнато, но шумът не се повтори.
След малко й се стори, че долавя предпазливи стъпки, скърцащи стъпала, шумолящи дрехи… но нищо определено. И тя стигна до заключението — както и Блор преди нея, — че шумовете са плод на въображението й.
Много скоро чу по-определени звуци. Долу се движеха хора… долитаха гласове. Сетне някой тръгна нагоре по стълбите… Отваряха се и се затваряха врати… Нечии стъпки се отправиха към тавана, после се разнесоха над главата й.
По едно време долови други стъпки по коридора.
— Вера, добре ли сте? — чу се гласът на Ломбард.
— Да, какво стана?
— Ще ни пуснете ли да влезем? — обади се и Блор.
Вера отмести стола, отключи и дръпна резето. Сетне отвори вратата. Запъхтени, двамата мъже дишаха тежко. Целите бяха вир-вода.
— Какво се е случило? — отново попита тя.
— Армстронг е изчезнал — съобщи Ломбард.
VII
— Какво? — извика Вера.
— Няма го никъде на острова — каза Ломбард.
— Изчезнал е — потвърди Блор. — Сякаш е хлътнал в сандък на фокусник.
— Глупости! — избухна Вера. — Скрил се е някъде.
— О, не — възрази Блор. — На този остров човек няма къде да се скрие, уверявам ви. Голо парче земя. Има луна. Вижда се като посред бял ден. И него го няма.
— Върнал се е в къщата — предположи Вера.
— И ние така си помислихме — каза Блор. — Претърсихме и къщата. Трябва да сте ни чули. Няма го тук, уверявам ви. Изчезнал е… чисто и просто се е изпарил.
— Това е невъзможно! — възкликна Вера.
— Истина е, мила моя — рече Ломбард.
Той помълча, сетне добави:
— Има и нещо друго. Счупен е един прозорец в трапезарията… а на масата са останали само три негърчета.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
I
Трима души седяха и закусваха в кухнята.
Отвън грееше слънце. Беше прекрасен ден. Човек трудно можеше да повярва, че до снощи бе вилняла силна буря.
Заедно с промяната на времето бе настъпила промяна и в настроението у затворниците на острова.
Сега се чувстваха като хора, пробудили се от кошмарен сън. Опасността все още съществуваше наистина, но на дневна светлина беше по-друго. Вцепеняващият страх, който довчера ги обгръщаше като лепкава паяжина, сега бе изчезнал.
— Днес ще се опитаме да сигнализираме за присъствието си — каза Ломбард. — Ще вземем огледало и ще се изкачим на най-високото място. Надявам се някое умно хлапе да разпознае сигнала SOS. Като се стъмни, можем да запалим огън… Макар че всъщност нямаме много дърва. Пък и на сушата може да си помислят, че тук се веселим около този огън.
— Все ще ни забележи някой, който познава морзовата азбука — обади се Вера. — Ще дойдат и ще ни вземат. И то много преди да се е стъмнило.
— Времето се проясни наистина — каза Ломбард, — но морето още не е утихнало. Има силно вълнение! Не ще могат да се приближат с лодка до острова по-рано от утре сутринта.
— Още една нощ тук! — извика Вера. Ломбард сви рамене.
— Няма какво да се лъжем! Трябват ни още двайсет и четири часа. Ако успеем да издържим, всичко ще бъде наред.
Блор се покашля.
— Преди всичко трябва да изясним един въпрос: къде е Армстронг?
— Разполагаме е много важно указание — отговори Ломбард. — На масата в трапезарията са останали само три статуетки. Изглежда Армстронг е срещнал смъртта си.
— Защо тогава не сте намерили тялото му? — попита Вера.
— Това е въпросът — рече Блор.
— Чудно наистина — поклати глава Ломбард. — Умът ми не го побира.
— Може тялото да е било хвърлено в морето — нерешително каза Блор.
— От кого? — пресече го Ломбард. — От вас ли? Или от мен? Видели сте го да излиза през външната врата. Връщате се до моята стая. Тръгваме да го търсим заедно. Кога, по дяволите, съм имал време да го убия, пък и да прекося целия остров с трупа.
— Не зная — каза Блор. — Но в едно съм сигурен.
— И какво е то?
— Револверът. Той е ваш. Сега отново е в ръцете ви. Нищо не доказва, че не е бил у вас през цялото време.
— Хайде, хайде, Блор. Чудесно знаете, че всички бяхме претърсени.
— Ами скрили сте го още преди това. А после сте си го прибрали от скривалището.
— Ама че сте твърдоглав! Кълна ви се, че някой го беше върнал в чекмеджето. Никога през живота си не съм бил по-изненадан.
— И вие очаквате да ви повярваме? Защо, по дяволите, Армстронг, или който и да било друг, ще вземе да ви го връща?