Ломбард отчаяно сви рамене.
— Нямам никаква представа. Чиста лудост… Последното нещо, което очаква човек. Изглежда съвсем безсмислено.
— Така е — съгласи се Блор. — Бихте могли да скалъпите някоя по-правдоподобна история.
— За да докажа, че говоря истината, така ли?
— Нямах това предвид…
— Не се учудвам.
— Вижте, Ломбард, ако бяхте честен човек, за какъвто се представяте…
— Кога съм твърдял, че съм честен — ядоса се Филип. — Признайте си, такова нещо не съм казвал.
— Ако наистина сте искрен — продължаваше упорито Блор, — може да се направи само едно. Докато държите револвера у себе си, ние двамата с мис Клейторн ще бъдем зависими от вас. Затова най-почтено би било да го оставите при заключените лекарства, а ключовете да си разпределим двамата.
Филип Ломбард запали цигара, изпусна кълбо дим и каза:
— Не ставайте магаре!
— Значи, не приемате предложението ми…
— Не, не го приемам. Револверът си е мой. И аз имам нужда от него, за да се защитавам… Тъй че ще го задържа.
— В такъв случай остава ни да направим едно-единствено заключение — произнесе важно Блор.
— Че аз съм мистър У.Н.Оуън ли? Мислете си каквото щете, по дяволите! Но нека ви попитам, защо в такъв случай още снощи не ви надупчих. Поне двайсет пъти ми се удаде такава възможност.
— Не мога да ви отговоря, макар че не отричам факта. Все трябва да сте имали някаква причина.
До този момент Вера не бе взела участие в спора. Но сега се размърда и заяви:
— Според мен и двамата се държите като пълни идиоти.
— Моля? — Ломбард я изгледа.
— Забравяте песничката. Нима не виждате връзката? — И тя многозначително изрецитира двата стиха:
„Четири малки негърчета поеха по море. Заплесна се едно и три са само те.“
— Заплесна се — това е най-важното. Армстронг не е мъртъв. Взел е порцелановото негърче, за да помислите, че е умрял. Каквото и да говорите, Армстронг е все още на острова. Неговото изчезване е чиста измама…
Ломбард отново седна.
— Струва ми се, имате право — каза той.
— И ако е така, къде е сега? — недоверчиво рече Блор. — Претърсихме навсякъде. Къщата също.
Нали заедно търсихме и револвера — презрително подхвърли Вера. — Но не успяхме да го намерим. Все някъде е бил през това време!
— Има малка разлика, скъпа моя — промърмори Ломбард, — и тя е в размерите.
— Това не ме интересува. Убедена съм, че не греша.
— Ами тогава сам се издава — рече Блор. — Защо ще пише това за заплесването? Могъл е да го каже другояче.
— Нима не разбирате — извика Вера, — той е луд! Цялата история е пълна лудост. Да нагласи всичко от самото начало само според някаква си песничка! Маскира съдията, убива Роджърс тъкмо когато цепи дърва… Упоява мисис Роджърс, за да заспи непробудно… пчела се появява на прозореца, когато умря мис Брент! Сякаш някакво зло дете се забавлява. Толкова усилия само и само да има съвпадение с песничката.
— Права сте — замислено рече Блор. — Във всеки случай на острова няма зоологическа градина. Доста ще се затрудни този път.
— Нима не виждате, животните сме ние… Снощи напълно бяхме изгубили човешки облик. Животните сме ние!
II
Цялата сутрин прекараха на скалите, като се редуваха да подават сигнали към сушата.
Нямаше никакъв признак, че са ги забелязали. Никой не отвърна на сигналите им. Денят беше ясен и се стелеше лека омара. Долу вълните бяха все така високи. Лодки не се виждаха никъде.
Бяха предприели още едно безрезултатно претърсване на острова. Нямаше и следа от изчезналия лекар.
От мястото, където седяха, Вера погледна към къщата.
— Като че ли тук, на открито, човек се чувства по-защитен — въздъхна тя. — Ако искате, може да не се връщаме в къщата.
— Идеята ви не е лоша — каза Ломбард. — Тук сме на сигурно място. Никой не може да се приближи, без да го видим, и то от доста голямо разстояние.
— Значи оставаме тук — рече Вера.
— Все пак трябва някъде да се подслоним за през нощта
— поколеба се Блор. — И тогава ще трябва да се приберем в къщата.
— Няма да мога — потръпна Вера. — Не мога да издържа още една нощ.
— Заключите ли се в стаята си, ще бъдете в безопасност
— помъчи се да я успокои Филип.
— Може би — промърмори Вера и се протегна. — Колко е хубаво отново да чувстваш слънцето.
„Странно — помисли си тя, — аз съм почти щастлива. И в същото време ме заплашва опасност… Но сега тя като че ли вече не е от значение… Сега е ден… чувствам се пълна със сили… изпълва ме увереност, че няма да умра…“
Блор погледна часовника си.
— Два часът е — каза той. — Не е ли време за обяд?