— Няма да се върна в къщата — заинати се Вера. — Тук ще остана… На открито.
— Недейте тъй, мис Клейторн. Все пак трябва да поддържате силите си.
— Само като погледна консервата с език, ще ми прилошее! Не искам никаква храна. Има хора, дето по цели дни гладуват, когато са на диета.
— Аз съм свикнал да се храня редовно — заяви Блор. — А вие, мистър Ломбард?
— Знаете ли, и мен не ме блазни много консервираният език. Ще остана тук с мис Клейторн.
Блор все още не можеше да се реши.
— Не се тревожете за мен — каза Вера. — Мисля, че той няма да ме застреля, като останем насаме, ако от това се боите.
— Е, щом вие казвате… Но нали се разбрахме да не се отделяме един от друг?
— Вие сте този, който отива в устата на вълка — уточни Филип. — Но ако държите, ще дойда с вас.
— Не, за нищо на света — възпротиви се Блор. — Ще стоите тук.
Филип се засмя.
— Значи, все още се боите от мен. Ако исках, бих могъл да застрелям и двама ви, при това още сега…
— Да, но няма да бъде според плана. Убийствата следват едно след друго и всяко е различно от другите.
— Е, очевидно вие по-добре знаете — процеди Филип.
— И все пак — рече Блор, — не е съвсем безопасно да отиде човек сам в къщата.
— Ето защо предлагате да ви услужа с моя револвер, така ли? — иронично се усмихна Филип. — Отговорът е не! Няма да ви го дам! Чак толкова наивен не съм.
Блор сви рамене и пое по стръмния склон надолу към къщата.
— Време за обяд в зоологическата градина… — тихо подхвърли Ломбард. — Животните не могат да чакат!
— Не поема ли твърде голям риск? — попита Вера разтревожена.
— В онзи смисъл, който вие влагате — не. Армстронг не е въоръжен. Блор е поне два пъти по-силен, а е и твърде внимателен. Абсолютно сигурен съм, че Армстронг не е в къщата. Убеден съм.
— Какъв би могъл да бъде тогава отговорът?
— Един — Блор.
— Сериозно ли мислите, че…
— Вижте, моето момиче. Нали чухте какво разказа Блор преди малко. Трябва да приемете, че е вярно. Нищо общо нямам с изчезването на Армстронг — думите на Блор ме освобождават от всякаква отговорност, но не освобождават самия него. От нас се очаква сляпо да се доверим на твърдението му, че е чул стъпки и е забелязал как някой излиза от къщата. А твърде възможно е това да е чиста лъжа. Ами ако е убил Армстронг два часа по-рано?
— Как?
Ломбард спи рамене.
— Ето това не знаем. Но ако питате мен, единственият, от когото ние двамата трябва да се боим, е Блор. Какво знаем за този човек? Почти нищо. Версията му, че е бивш полицейски инспектор, може да е блъф… нищо чудно да е някой побъркан милионер… или луд търговец… избягал от клиника за душевноболни. Едно нещо е сигурно. Той имаше възможност да извърши всяко едно от тия престъпления.
Лицето на Вера съвсем пребледня.
— Ами ако убие и нас? — попита тя разтреперана.
— Ще имам грижата това да не се случи — и Ломбард потупа издутия си джоб. После я погледна предпазливо и продължи: — Странно е, че ми се доверявате, Вера. Сигурна ли сте, че няма да ви застрелям?
— Човек все пак трябва да има доверие в някого… всъщност мисля, че не сте прав по отношение на Блор. Все още съм убедена, че е Армстронг. А не чувствате ли непрекъснато нечие присъствие? — неочаквано настойчиво попита тя. — Че някой ни наблюдава и ни дебне.
— Това са само нерви — бавно рече Ломбард.
— Значи, и вие сте го усетили — все така напрегнато го следеше Вера с очи.
Тя потрепери и доближи лице до неговото.
— Кажете… не ви ли се струва… — Гласът й секна и след малко младата жена продължи: — Веднъж четох някакъв разказ за двама съдии от Върховния съд, които попадат в малко американско градче… Започнали да обвиняват като върховни съдници… А те изобщо не били от този свят…
— Небесни посетители? — вдигна вежди Ломбард. — Не вярвам в свръхестественото. В нашия случай си личи човешката ръка.
— Понякога… имам чувството, че… — промълви тихо Вера.
Ломбард я изгледа.
— Това е съвестта… — изрече вместо нея той и като помълча за миг, тихо понита: — Значи все пак сте удавили онова дете?
— Не съм! — яростно избухна Вера. — Не съм! Нямате право да ми говорите така!
Разпаленият й отговор предизвика искрения му смях.
— Напротив, направили сте го, моето момиче! Не зная как, не зная и причината. Не мога да си представя. Но вероятно зад всичко това се крие някакъв мъж. Така ли е?
Внезапно чувство на отпадналост и умора заля Вера.
— Да… имаше един мъж… — глухо потвърди тя.
— Това ме интересуваше — рече тихо Ломбард.
Вера внезапно се изправи, обзета от неочакван страх.
— Какво стана? — възкликна тя. — Не беше земетресение, нали?