I
Измина цяла вечност… Безумни мисли и чувства ш връхлитаха на пристъпи… Времето спря да тече… Застина… Сякаш бяха минали векове…
Не, това беше само преди минута…
Двама души стояха надвесени над тялото на мъртвец.
Бавно, много бавно Вера Клейторн и Филип Ломбард вдишаха глави и се погледнаха в очите…
II
— Виждате ли, Вера? Това е всичко! — засмя се Ломбард.
— На острова няма никой… никой освен нас двамата… — промълви Вера.
— Точно така. Сега поне сме наясно.
— Тогава как е станало според вас онова с мечката?
— Истински фокус, мила моя… и то много изпипан…
Очите им се срещнаха отново.
„Защо никога досега не съм разгледала лицето му както трябва? — помисли си младата жена. — Та той е същински вълк… и тия ужасни зъби…“
— Това е краят — заплашително изръмжа Филип. — Нали разбирате? Стигнахме до истината. И това е краят…
— Разбирам — тихо каза Вера. Погледът й се зарея към морето… Генерал Макартър също не можеше да откъсне взор от морето… кога беше това… една вечер. А може би предишния ден? Същото бе казал и той: „Това е краят…“
Сякаш се бе примирил вече, казал го бе с облекчение. Но у Вера тези думи, самата мисъл дори, предизвикаха негодувание. Не, това не бива да бъде краят.
— Бедният доктор Армстронг… — въздъхна тя.
— Какво искате да кажете? Да не би да го съжалявате? — иронично процеди Филип.
— Защо не? На вас не ви ли е жал?
— Аз към никого не изпитвам жал. Към вас също.
Вера отново погледна трупа.
— Трябва да го махнем оттук. Ще го отнесем в къщата.
— Значи, всички жертви на едно място, тъй ли? Чиста работа. Мен ако питате, и тук си е добре.
— Поне да го преместим далеч от вълните.
— Щом настоявате — изсмя се Ломбард.
Наведе се и започна да тегли тялото. Вера се опита да му помогне, като дърпаше с все сила.
— Не било толкова лесно — изпъшка Ломбард. Най-после успяха да изтеглят тялото достатъчно далеч от вълните.
— Е, доволна ли сте? — попита Ломбард, вече прав.
— Напълно доволна — отвърна Вера.
Нещо в тона й му подейства като сигнал. Той рязко се извърна. В мига, в който посегна към джоба си, вече бе разбрал, че е празен.
Вера бе отстъпила няколко крачки с насочен към него револвер.
— О, това ли е обяснението за вашата загриженост? Искали сте да ми го отнемете.
Тя кимна. Оръжието не трепкаше в ръката й. Филип Ломбард усети колко е близо смъртта. По-близо от всякога.
Ала нямаше да се остави тъй лесно да го победят.
— Дайте ми револвера! — каза той властно.
Вера се засмя.
— Хайде, дайте ми го! — повтори Ломбард.
Умът му работеше трескаво. Какво да предприеме… ще може ли да я разубеди? Да отвлече вниманието й… Или да се хвърли светкавично…
Ломбард винаги бе предпочитал риска. Реши да рискува и сега.
— Вижте, мое мило момиче, изслушайте ме… — започна бавно той, за да спечели време.
В следващия миг се хвърли напред. Бърз като пантера… като подивяла котка.
Вера автоматично натисна спусъка…
Тялото на Ломбард се сгърчи още във въздуха и сетне тежко падна на земята.
Младата жена пристъпи напред с все още насочен револвер.
Предпазливостта й беше излишна.
Филип Ломбард беше мъртъв… прострелян право в сърцето.
III
Чувство на облекчение изпълни Вера — огромно, дълбоко облекчение.
Най-после всичко свърши. Край на страха… край на напрежението. Тя беше сама на острова… Сама с девет трупа. Но какво от това? Нали беше жива… Тя седеше там… обзета от щастие… пълно спокойствие…
Никакъв страх повече.
IV
Слънцето залязваше, когато най-сетне Вера се раздвижи. Закъснялата реакция я бе държала неподвижна с часове. Докрай се бе насладила на великолепното чувство за безопасност и сигурност.
Едва сега усети глад и нужда от сън. Най-вече сън. Да се отпусне на леглото си и да спи… да спи…
Утре може би ще дойдат да я спасят… но засега й беше все едно. Нямаше нищо против и тук да си остане. Сега, когато беше съвсем сама…
Блажено спокойствие…
Тя се изправи на крака и погледна към къщата.
Вече нямаше от какво да се страхува! Не я дебнат опасности зад всеки ъгъл. Една най-обикновена, модерно построена къща. Само преди няколко часа не можеше да я погледне, без да потръпне…
Страх… какво странно нещо е страхът!
Както и да е, вече всичко свърши. Тя излезе победител… Успя да надмогне надвисналата смъртна опасност. Благодарение на ловкостта и бързия си ум бе успяла да се превърне от жертва в победител.
Вера тръгна нагоре към къщата.
Небето на запад бе обагрено с огнените цветове на залеза. Колко красиво и спокойно…