Тогава в съзнанието ми изникна песничката за десетте малки негърчета, позната ми от детинство. Още като двегодишен ме очароваше неумолимото намаляване на броя им… и онова чувство на неизбежност.
Започнах скришом да подбирам жертви…
Тук няма надълго да се разпростирам върху подробностите от подготовката. Бях си изработил вече определен подход за водене на разговор и го следвах с почти всеки срещнат… резултатите изненадаха дори мен. В един санаториум попаднах на случая Армстронг — бъбривата сестра, която се грижеше за мен, в стремежа си да ми докаже колко лошо нещо е пиянството, ми разказа този случай отпреди много години. Някакъв лекар под влияние на алкохола убил пациентката си па операционната маса. Небрежно разпитах сестрата къде е практикувал и скоро разполагах с необходимите данни. Лесно се добрах до името на лекаря и неговата пациентка.
Отново случайно дочут разговор, този път между възрастни офицери, събрали се на приказка в моя клуб, ме насочи към следите на генерал Макартър. Някакъв чудак, завърнал се наскоро от долината на Амазонка, ми разправи за невероятните „подвизи“ на някой си Филип Ломбард. Възмутена дама сподели е мен на остров Майорка тъжната история на една домашна прислужница, работила при пуританката Емили Брент. Избрах Марстън от мнозина, извършили подобни убийства. Липсата на всякакво съчувствие, неспособността му да изпита каквато и да било вина за погубения от него живот, го правеше според мен опасен за обществото тип, който няма право да живее. За мен не представляваше никакво усилие да открия случая с бившия инспектор Блор. Колегите ми в съда без всякакво притеснение, дори много разпалено, разискваха делото Ландор. Стори ми се непростимо, един служител на закопа да излъже в съдебната зала. На неговите думи се вярва по силата на самата му професия.
Най-накрая се запознах със случая на Вера Клейторн. Това стана по време на едно пътуване през Атлантика. Късно една вечер в салона за пушачи останахме само двама души — аз и симпатичен младеж на име Хуго Хамилтън.
Хуго Хамилтън беше нещастен. За да заглуши болката си, бе погълнал значително количество алкохол. В този късен час той търсеше слушател за сълзливата си изповед. Без особени надежди започнах обичайния си, привидно безцелен разпит. Неговият отклик беше просто изумителен. Още си спомням думите му:
„Имате право. Представата на повечето хора за убийството е превратна. То не се състои само в това, да сипеш в нечия чаша арсеник, или да бутнеш врага си от някоя скала, или друго подобно деяние. — Младежът доближи лицето си до моето и ми каза доверително: — Познавах една убийца… добре я познавах, уверявам ви. Нещо повече, бях луд по нея. И господ ми е свидетел, понякога ми се струва, че още съм… Това е ад, казвам ви — същински ад! И знаете ли, тя го направи заради мен… Не съм си го и помислял дори… Жените са такива чудовища… истински чудовища! Кому би хрумнало, че момиче като нея — хубаво, почтено, весело — е способно на такова нещо. Че ще позволи на едно дете само да влезе навътре в морето и ще го остави да се удави… Кой би помислил, че жена е способна на такова нещо?“
„Сигурен ли сте, че наистина го е направила?“ — попитах го аз.
Той като че ли изтрезня.
„Абсолютно сигурен съм. На друг и през ум не му е минало. Но аз отгатнах истината, щом я погледнах… Когато се върнах… Тя също разбра, че аз знам… Но едно не разбра — че аз обичах това дете…“
Нищо повече не ми каза, но за мен не бе трудно да сглобя цялата история.
Оставаше ми десетата жертва. Открих я в лицето на някой си Морис. Той беше долно нищожество. Освен всичко друго, търгуваше и с опиум и стана причина дъщерята на мои приятели да се пристрасти безнадеждно към него. Момичето се самоуби на двайсет и една години.
През целия този период на издирване в ума ми постепенно узряваше целият план. Той беше почти готов, но окончателният му завършек дойде след един разговор, който проведох с лекар от Харли стрийт. Вече споменах, че бях претърпял една операция. Моят лекар ми обясни, че втора операция би била безполезна. Човекът се постара да ми съобщи мнението си по-внимателно, но аз имам способността бързо да стигам до същината на нещата.
Не му съобщих решението си — да не се примиря с бавно и продължително умиране, какъвто би бил естественият развой на нещата. Не, смъртта ми ще настъпи сред вихрено вълнение. Докато умра, ще живея истински.
А сега, време е да пристъпим към конкретното описание на убийствата на Негърския остров. Не беше никакъв проблем да стана собственик на острова, щом разполагах с услугите на Морис, който прикриваше следите ми. Той беше несравним в подобни сделки. Подреждайки информацията, която бях събрал за всяка от набелязаните жертви, успях да подготвя удачна примамка за отделните хора. Хванаха се безотказно. Всички мои гости пристигнаха на Негърския остров на осми август. Сред тях бях и аз.