Борис Априлов
Десет приключения на Лиско
НЕ ПИПАЙ КУФАРА
Кой ли не се е губил в тая гора, много се изпогубиха, нямам време да ви ги изброя, но да се загуби Чарли, това е вече прекалено. Гората беше голяма, попаднеш ли в нея. трудно ще се измъкнеш и все пак — това е Чарли, известен по села и градове, на него никоя гора не можеше да му се опре. Но тук се обърка. Искаше да я пресече, да скъси пътя си, полута се няколко часа и се загуби. Най-после излезе на някаква полянка, постави куфара на тревата и седна да си отдъхне. В клоните пееха птички. Въздухът беше прозрачен и пълен с аромати.
Той хвърли желязната си пръчка на земята, тя се изправи като забодена, а Чарли се излегна с намерение да послуша птиците. Реши да преброи гласовете, но се отказа. По негови пресмятания бяха поне един милион. И въпреки това сред този милион ясно се дочу някакъв зов за помощ. Беше ли чул добре? Ослуша се и отново долови как някой викаше за помощ. Чарли подскочи и побягна към най-гъстата част на гората.
На полянката останаха само куфарът и пръчката.
В това време се чу и далечната песен на Димби, неговата любима песен, сложна по съдържание и трудна за изпълнение:
След този куплет започваше подсвиркването, което продължаваше три минути и отново горния куплет, в който се разправяше, че Димби е Димби, че той не е никой друг освен Димби
и само Димби и че ако някой смята, че Димби не е Димби, се лъже, защото песничката си го казва направо и от ясно по-ясно, че Димби си е Димби, а това дом накрая е като опашка на песента или нещо подобно.
Най-после се показа и самият Димби, малко дребно момченце на четири, пет или шест годинки, но всъщност едва ли някой би могъл да му даде повече от три. Димби отвори уста да пропее отново, но я затвори, защото видя куфара.
— А! — каза той.
Откакто се помнеше, тази полянка беше само полянка, без каквито и да е примеси.
— О! — каза Димби и направи още една крачка.
Да, такова нещо не е имало на полянката.
— Охо! — каза Димби, като направи още една крачка и видя пръчката.
За него бе от ясно по-ясно, че трябва да бяга. При такива случаи бягаше. Отдалечи се от куфара, озова се в края на полянката и започна да го разглежда.
В същия миг долетя и песента на Домби. Тя беше още по-сложна:
Димби се скри в храстите и зачака.
На полянката се появи Домби, млъкна и зяпна.
— А! — каза Домби.
Нещо го привлече към непознатия предмет.
— О! — каза Домби и направи две крачки напред.
— Еее, не! — каза Домби, като видя пръчката.
Той се приближи и я помириса.
— Охоо! — каза Домби и се приготви да бяга.
— Аха, аха! — извика зад храстите Димби.
— Какво? — трепна Домби.
— Нищо! — отвърна Димби.
Домби почувствува как започва да трепери, освен това бе разбрал, че тук няма повече работа за него — на една полянка, където са се появили подобни неизвестности и се чуват някакви тайнствени гласове. Той се обърна и тръгна бавно, но за доказателство, че не го е страх, започна да си тананика:
— Стой! — извика внезапно Димби и Домби се закова на място. — Върви! — заповяда Димби и Домби тръгна отново. — Стой! — Домби спря. — Ха-ха-ха!
Димби изскочи от храста.
— Ооо, Димби, здравей! — извика уж весело Домби.
— Къде се разхождаш? — запита Димби.
— Ами до този куфар и обратно. А ти?
— И аз.
— И ти ли до куфара?
— Да.
— И обратно?
— Аха…
— Наистина беше хубаво… Стигаш до куфара и се връщаш… Това е най-приятната ми разходка… Просто да прочета дали не пише нещо на него.
— И аз.
— Оказа се, че на куфара наистина пише нещо.
Тук му е мястото да кажем, че Домби беше дебеличко, розовко момченце на четири, пет или шест годинки, но като го погледне човек, едва ли би могъл да се съгласи, че има повече от три. Освен това на куфара пишеше: „Не пипай куфара!“
— Искаш ли да прочетем какво пише на куфара? — предложи Димби.
— Тъкмо щях да ти предложа — рече Домби. — От устата ми го взе.
Тръгнаха внимателно, оглеждаха се и по едно време тънкият Димби забеляза, че Домби го държи за ръката. Димби го запита защо прави така, а дебеличкият Домби му отвърна, че обича да държи приятелите си за ръка, когато се приближават към куфар.
Най-после се озоваха до куфара, който бе висок колкото тях.
— Виж, Домби!… Преди малко тук пишеше нещо, а сега — нищо!
— А!