— Да! — присъедини се към него Домби. — Какво стана с кърпата?
— Наистина, какво стана с кърпата от яйцето! — запита Лиско.
— Сега ще ви обясня — отвърна Чарли и се наведе към куфара.
Той измъкна жълтата кутия и я отвори. Показа яйцето, показа и кърпата.
— Внимание, повтарям фокуса!… Отваряйте си очите!.. Взимаме едно яйце и една кърпа. Обвиваме яйцето с кърпата… Виждате ли как?… Правим няколко кръгчета с магическата пръчка… Обаче няма магии, няма фокуси, а вълшебниците са измислица. Каквото си направиш сам, никой не може да ти го направи… Магическата пръчка е само за отвличане на вниманието. Разбрахме се, че няма магии. Всичко е ловкост, сръчност, бързина и секрет, което, преведено на български, значи тайна.
Но… кърпата бе изчезнала.
— Ееее!
— Пак!
— И не можах да го разбера!
Чарли смигна:
— Сега ще се появи отново.
Той започна да трие яйцето и кърпата сякаш изплува от голите му пръсти или пък от черупката на яйцето.
Ново удивление.
— Тайната!
— Наистина, другарю илюзионист, каква е тайната? — помоли се Мокси.
— Ето я тайната! — извика Чарли и чукна силно яйцето с металическа пръчка. — Удряме яйцето с метал, но не се чупи. Защото е дървено. Изкуствено. Боядисано като истинско бяло яйце. Дървото отвътре е издълбано, яйцето е кухо, има си и дупка. — Чарли махна палеца, който умело прикриваше дупката. — Ето я дупката!… Виждате ли как я запушвам, да не я видите?… А ето как изчезва кърпата.
Пръстите му сръчно започнаха да тикат кърпата през дупката в яйцето — тя изчезна.
— Изчезна ли?
А после пръстите я издърпаха навън.
— Появи ли се?
— Еееее!…
— Това е! — усмихна се Чарли и смигна. — Разберете го от мен: най-сложните фокуси, не само в илюзионизма, но и в живота, имат най-простото обяснение, най-глупавия секрет… Както се убедихте, магии не съществуват.
— А Лиско?
— Как изчезна Лиско?
Чарли погледна лисичето, почеса се по врата и измъкна голямата синя кърпа.
— Поставих ли тук Лиско?
— Да.
— После поставих върху него кърпата и го покрих.
— Да.
— После вдигнах кърпата…
— И Лиско изчезна!
— … но заедно с кърпата хванах и лисичето — настоя Чарли.
— Ееее!
— После набутах и лисичето, и кърпата в куфара!
— Ееее!
— После знаете — по обратния път.
— Еееееееее!
— По едно време бях изтръпнал — призна си Чарли. — Ами ако започне да вика?… Но знаех, че Лиско е хитро лисиче, ще мълчи докрай, да провери дали приятелите му са приятели… Така ли е, Лиско?
— Така си е, чичко фокусник, макар че не винаги трябва да се рискува.
— Според мен Лиско постъпи като герой. Той се страхуваше и въпреки туй пожела да докаже твърдението си.
— Такъв съм — наведе глава Лиско. — Какво да правя?
— Винаги тих и скромен! — усмихна се Чарли, а другите прихнаха. Чарли ги остави да се насмеят и издигна глас: — И така, как се наричаше приключението, което преживяхме?
— НЕ ПИПАЙ КУФАРА! — отвърнаха всички като говорещ хор.
— А какво ще отвърнем ние?
— ПИПАЙ КУФАРА! — изгърмя говорещият хор.
— Точно така — съгласи се Чарли. — Пипай куфара!… Отвори го, погледни в неизвестното и ако можеш — направи го известно. Не се страхувай, рискувай и откривай.
Лиско се ослуша. Отнякъде прозвучаха приближаващи се тромпети, поиска му се да запее, но не посмя в присъствието на Великия Чарли, който се оказа такъв славен приятел.
Помогнаха му да си прибере багажа и тръгнаха да го изпратят до края на гората. Всеки искаше да каже по нещо, но Чарли забрани да се говори.
— Каквото и да кажем, ще бъде повторение — промълви той.
Илюзионистът напусна гората, полето го погълна — черно петно в зелената далечина, фрак и цилиндър и един куфар с надпис, който умееше да изчезва, за да ни каже, че няма вечни правила.
Четиримата постояха още малко.
— Изчезна! — прошепна Лиско, а после попита загадъчно: — Какво предлагате?
— Да се окъпем в реката — предложи загадъчно Мокси.
ЧИМИ
Димби погледна небето и реши. че няма ла вали. Когато нямаше какво да прави, Димби поглеждаше небето и питаше ще вали ли, или няма да вали, винаги си отговаряше, че няма да вали, но понякога валеше й въпреки туй — какво значение? Димби застана до варела, почака малко и погледна ръката си на онова място, където се носят часовниците. На ръката му нямаше часовник и въпреки туй — какво значение? Ето защо Димби се отдалечи от варела.
Варелът стоеше изправен на…
А, ето го и Домби!… Той вървеше тромаво, както винаги, но си личеше, че бърза. Когато не бързаше, Домби обикновено се обръщаше насам-натам и търсеше диви ягоди, макар че никога не намираше. Но беше чувал, че някои намират на други места, и затова се оглеждаше. Най-после стигна до варела, спря и въздъхна, след което започна да чака. Минаха три секунди. На Домби тези секунди се сториха три века. Той си тръгна ядосано, като си повтаряше наум: „Ей, какви хора!… В края на краищата това е въпрос на възпитание… И на други неща.“