— Какво правиш? — обади се най-после Мокси.
— Подпирам — отвърна лисичето.
— Трябва ли? — запита Мокси.
— Необходимо е — отвърна Лиско.
— Много ли?
Димби, Домби и Мокси разгледаха стената, тя нямаше вид на падаща, но Мокси направи крачка назад.
— И какво? — запита Домби.
— Подпирам я — отвърна лисичето. То помълча малко и добави: — Какво, няма ли да се хванете?
Никой не отговори, мълчаха, но кой знае защо, всеки си каза наум, че колкото и да мълчат, колкото и да си задават въпроси, в края на краищата ще се намерят до стената подпиращи като своя приятел, защото сами не знаеха как, но винаги правеха туй, което им кажеше той.
— Хайде, Димби! — рече магарето.
— Защо аз?
— Защото си винаги след него — отвърна Мокси. — После ще се хване Домби и накрая, разбира се, аз. Знам, че няма смисъл да подпираме тази стена, тя има вид на падаща от сто години и все не пада, но на Лиско му е хрумнало днес пък да подпираме, щом не се очертава друго приключение. Добре, ще подпираме! И ще видите, че като мине време и след като се наподпираме, Лиско ще заяви, че това се равнява на приключение. Така ли е, Димби?
— Да — каза Димби и отиде да подпира.
След него — Домби.
Мокси погледа известно време как тримата приятели подпират стената и ядосан повече от всякога, на свой ред се залепи за нея.
— Сега пък ще подпираме — рече той. — Днес подпираме. За да се каже, че сме правили и туй. Всичко сме правили, вадили сме проклетници от варели, падали сме в дупки и лабиринти, а след това сме воювали с вълци, питони и привидения, но никъде не ни се е налагало да подпирме, затова хайде да подпираме, днес ще подпираме, за да се каже, че сме правили и туй. Но по-добре да подпираме, отколкото да треперим от страх. Мразя страха, обичам да паса. — След като помълча, загледан в мушиците, които летяха наоколо, той добави: — Сега остава само да мине проклетникът и край. Остава само да ни види как висим на тази стена. Така ли е? Мълчите, но знам, че е така. Лиско, мога ли да се почеша? — Мокси се почеса. Беше много тихо, чуваше се само жуженето на мухичките и далечното шушукане на рекичката, която образуваше Резедавия вир. В Резедавия вир сега е прохладно и разбира се, рекичката не се чува никак, защото е много далеч, но беше много тихо и нищо чудно, ако напрегнеш слух, да чуеш как тече водата на бързеите, как заглажда гърбовете на камъните и как се мъчи с гърбовете на раците, които не могат и не могат да бъдат загладени от никакви сили на света.
— Сега в Резедавия вир е прохладно — рече Домби — и пъстървите си лежат по дъното.
— А не като нас — добави Мокси.
— Какво като нас? — запита Димби.
— Да подпират. — Мокси сякаш за първи път отправи поглед към лисичето. Стори му се много напрегнато и замислено. — Дори не знаем къде да подпираме. Стената има две страни и де да знаеш коя точно е падащата. Някои стени падат на другата си страна. Разказвали са ми за стени, които изобщо не падат, нито имат намерение да паднат. А вие пък да не мислите, че някой ще ни донесе нещо за ядене?
— От подпирането се огладнява — рече Домби.
Димби се правеше, че не го вижда, но с крайчеца на вниманието си наблюдаваше знаменития си приятел и може би не чуваше нищо от брътвежите на магарето. Димби се мъчеше да проумее защо Лиско е тъжен и защо в момента, вместо да се гмуркат при пъстървите, стърчат в горещината и подпират нещо, за което са сигурни, че няма да падне нито днес, нито когато и да е. Димби вече не беше онова малко човече, той беше
навършил две или три, а може би четири или пет години и знаеше от опит, че понякога смисълът на нещата не се крие точно в техния смисъл, а някъде другаде. Той се питаше защо трябва да бъде така, че лисичето да знае повече и да предвижда някои факти, с други думи — да вижда по-напред от тях тримата, да предвкусва нещата, да изпитва по-голяма радост или пък по-голяма тъга. Така де, лисичето умееше да се радва повече от тях тримата и да тъгува по-дълбоко. Освен това Лиско никога не се отпускаше спокойно, както правеха те. Например, когато те се отпускаха върху водата, гледаха небето и не се интересуваха от нищо, докато Лиско винаги мислеше за нещо друго и си задаваше въпроси.
— Забелязал съм, че когато подпирам нещо, огладнявам особено — обади се повторно Домби.
— И аз — рече Мокси. — Димби, ти не си ли гладен?
— Не.
— Не смятам, че казваш истината.
— Вчера бях много по-гладен от днес — каза Димби.
— Не искаш да си признаеш — упрекна го Домби. — За да не обидиш Лиско, но Лиско не ни ли обижда, като ни кара да подпираме?