— Много ни обижда — рече Мокси. — Оттук се вижда тревата на цялата полянка. Тази полянка се слави с най-вкусната си трева.
— И имаше много магарешки бодили — обади се най-после Лиско.
— Стига!
— Но сега няма.
— Това не е разговор!
— А имаше много — рече Лиско.
— Разбрахме!
— Остава тревата! А по-рано бодилите имаха уханни цветчета, в цветчетата имаше сокове…
— Лиско, моля те!
— В цветчетата имаше мед — настоя лисичето. — И за пчелите, и за теб. Но сега не виждам нито един стрък. Къде отидоха тръните, а?
— Ще подпираме или ще говорим за тръни? — проплака магарето.
— Ще подпираме — каза лисичето.
Мокси си помисли за всичките полянки с магарешки бодили, които бе опасал, и вече бе принуден да яде само трева. Е, има
места, по които растат много бодили, но те са далеч, там има, но ще му липсват тези тримата, с които в момента, кой знае защо, подпира някаква стена, една стена, която всъщност надали може да падне, понеже никак нямаше вид на падаща. И колкото мълчеше и подпираше, Мокси си мислеше, че Лиско ги е наредил тук не толкоз да подпират, а за друго. Да се задълбочим и да помислим за хилядите неща, за които някога не сме помислили, тъй като от игри и пасане не ни остава време да мислим, хрумна му на Димби. Когато подпирам, аз мисля, помисли си Домби, подпирам значи мисля; мисля, значи съществувам. Подпирам, значи съществувам, хрумна му на Мокси, съществувам ли, това означава, че мога да мисля (ако не паса, разбира се). Да, помисли си Димби. Всъщност — Димби си мислеше — тук сме се събрали не да подпираме, а да помислим, всъщност тази стена едва ли е падаща стена, по-скоро това е стената на мисленето.
— Мислим за едно и също нещо — обади се най-после Домби.
Димби и Мокси се съгласиха, че мислят за едно и също нещо.
— Забелязал съм, че напоследък четиримата мислим за еднакви неща — потвърди Мокси. — Сега например всички мислим как ще превърнем това подпиране в приключение. И мисленето, и него да го превърнем в приключение. Лиско, така ли е?
— Съгласен съм — отвърна лисичето.
— Че мислим еднакво ли?
— Че мислим за едни и същи неща. Защото, ако започнем да мислим еднакво…
— Какво?
— Е лошо.
— Кое?
— Ако почнем да мислим еднакво.
— Така ли?
— Представи си: милиони същества мислят по един и същи начин.
— Според мен това е хубаво.
— Нещо ми подсказва, че не бива… Според мен еднаквото мислене е лошо нещо.
Отново замълчаха, но не можаха да разтълкуват думите на лисичето. Мокси се заинати и мисли почти пет минути, но не можа да стигне до никакво заключение.
— Не мога да стигна до заключение — рече той. — Вече
два часа мисля и не мога да разбера тайния смисъл на мисълта, която Лиско изрази. Досега съм си извадил едничко само заключение, че Лиско от време на време е луд и от време на време нормален. Сега например, убий ме, но който и да мине оттук, като ни види, че подпираме, ще каже, че сме луди. А не искам да ме смятат за луд. Не ми е приятно. Може да съм прост, но луд не искам да бъда.
— Според теб това приключение опасно ли е?
— Това е чудесно приключение, понеже няма опасности. Мога да подпирам цял живот стени, само да ми носят храна. А никой не носи и ако някой мине оттук, ще каже, че сме луди. Това е лудо приключение, безопасно, но шашаво, всеки може да мине и да ни се присмее.
— Но безопасно.
— Безопасно си е, приключение на мислене! Това е най-безопасното приключение.
— Ами ако се замислиш искрено за себе си?
— Често съм си мислил искрено за себе си и винаги съм се чувствувал в безопасност.
— Дори като се замислиш за онова ли?
— За кое? — Мокси се стараеше да придаде такова изражение на лицето си, от което да се разбере, че уж недоумява. — Какво имаш предвид?
— Когато тръгнахме към морето.
— Е?
— И минахме четиристотин километра.
— Стига!
— И стигнахме.
— Моля ти се!
— Но ти остана на двайсет метра.
— Лиско!
— И не го видя.
— Не ме разсейвай, сега подпирам…
— Понеже…
— Лиско, моля те, спри! Не виждаш ли, че сега подпираме и мислим, а като мислим, не бива да се разсейваме, защото какво ще бъде това приключение на мислене, щом се разсейваме и мислите ни летят не там, където трябва.
— Искам да кажа, че ако се размислиш искрено, не е толкоз безопасно. Ако беше безопасно, нямаше да ме молиш да млъкна.
— Защото това, което ще кажеш, го знаем. Казвал си го.
Много пъти… На няколко места… И метрите ти са винаги различни. Веднъж кажеш двайсет, друг път — трийсет, помня, че веднъж каза дори четирийсет. Когото и да питаш, ще ти каже, че това се две различни неща и нямаш право да повдигаш този въпрос.