— Потъни в мислене, Мокси, задавай си въпроси и си отговаряй.
— Този проклет жабок!
— Помисли за себе си.
Мисленето ме прави тъжен, помисли си в това време Димби. И мен, отговори му с мисълта си Домби. Това приключение на мислене не ми харесва много, но да видим какво ще стане нататък. И все пак, Домби, ако си искрен в себе си, признай, че днес денят стана по-друг и ние по-други, дори небето се промени. Това е вярно, Димби, но печелим ли нещо? Напротив, съгласи се Димби, не печелим, а ставаме тъжни, но някак си усещам как се издигам над всичко, просто се издигам над… И аз се издигам и дори го усещам как се издигам над всичко и как вече дори не ме е страх, но има ли смисъл? Как да няма, като усещаме, че ставаме други и се отличаваме от всичко друго. Отличаваме се, Димби, ама сме тъжни, а нас ни познават като весели, Домби, но сега си правим експеримент да видим как ще изглеждаме като тъжни.
— Ставам тъжен — обади се Мокси. — Моля ви се, само не ме карайте да не говоря на глас, че ми е тъжно. На мен говореното не ми пречи да подпирам.
— Но пречиш на нас.
— Защо? Като говоря, как ще ви преча да подпирате?
— Пречиш да мислим.
— Не разбирам, ние сега подрипаме ли, или мислим?
— Подпираме.
— А аз мисля.
— Значи подпираш.
Магарето въздъхна.
— Предпочитам да дойде Чими. И да ме дразни. По-добре, отколкото да мълча и да подпирам. Защо сме приятели, да мълчим ли?
— Не чувствуваш ли, че се издигаш?
— Чувствувам, Димби, но не искам да се издигам. На мен ми се потъва в Резедавия вир, да мисля потънал.
— Но все за хубави неща.
— Че какво от туй.
— И не си тъжен.
— Че кво като не съм?
— Не се издигаш.
Лиско помоли отново за тишина. Мокси млъкна и си помисли защо пък тъжните мисли да издигат, а безгрижните да не издигат. По негово лично мнение удоволствието е най-хубавото нещо и няма нищо по-хубаво от удоволствието. В удоволствието има нещо приятно, което се забелязва веднага, изпълва те отвътре навън или отвън навътре и като се нахраниш добре, можеш да почакаш да огладнееш и отново да си похапнеш.
— Защо се усмихваш? — запита Мокси.
— Защото съм сигурен, че мислиш за ядене.
— За да се извися, Димби. Като си помисля за ядене, в момента ми става тъжно и се извисявам. Нали от нас се искаше да се извисяваме?
— От нас се иска да мълчим.
Четиримата бяха залепени с гръб за стената и отстрани наистина приличаха на висящи, а всъщност те подпираха стената да не падне. Коя беше тази стена, откога стърчеше тук — не знаеха. Може би отдавна, а може би от днес. Когато стана дума за това, откога стърчи тази стена на това място, те си бяха казали, че стената стърчи отдавна, но не бяха сигурни, както не бяха сигурни, че стената има вид на падаща. Лиско бе казал, че има вид на падаща, и му повярваха. Защо? Кое го бе накарало да вижда падащи стени? Мислите на четиримата се разрастваха не само в дълбочина, но и встрани.
— Кажете бе, тикви, защо висите?
— Мокси!…
— Не мога, Лиско, нещо ме кара да му отговоря.
— С жаби не говори!
— Но ще пукна.
— Мисли си, че туй е най-безопасното ни приключение, без рискове за живота. Само крепим.
— Това, дето Чими се довлече за втори път, не ми харесва. Умирам да го ритна.
— Ако го ритнеш, ще се приравниш.
— Умирам да се приравня.
Чими мълчеше и ги гледаше как висят на стената, потънали в необяснимо мълчание. В огромната му проклета душа се зараждаше раздразнение, което, с изтичането на минутите, се превръщаше в отвращение, омраза, ненавист и още много лоши неща, свързани с проклетия му характер.
Жабокът пречеше наистина. Лиско не можеше, да мисли добре, не успяваше да се задълбочи заради опулените очи на досадника. Сега той разсъждаваше за разнообразието на природата. Ето аз съм, Димби и Домби са, Мокси е, защо да не бъде и Чими, защо да не бъдат скалите и птиците, делфините и къртиците; всичко си е изработено за разнообразие и забавление, животът е съставен от много животни и хора, от милиони предмети и листа, всеки е дошъл да се наживее и да си отиде. Чими пък е дошъл да се напроклетува. Лиско примигна. Чакай, не станаха ли двама?
— Този проклетник взе, че се удвои — забеляза Мокси.
— Какво от това? — отвърна лисичето.
— Как какво! — възмути се Мокси. — Не ни стигаше един, ами сега двама!
— Лиско, какво става, Чими се удвои?
— Нищо, Димби, пречи ли ти?
— Не, но…
Димби излъга, разбира се, пречеха му да мисли.
— Аз не мога да мисля с един Чими — рече магарето, — какво остава с двама.
— Не са двама — обади се Домби.