Лиско бе видял идването на третия жабок, но не бързаше да се обади. За първи път, откакто го познаваха, Чими се появяваше с придружвачи — те заставаха зад него, сякаш подчертаваха предимството му. Бяха ли проклети като приятеля си? Едва ли, трудно можеше да се допусне, защото Чимиджимичамиджоми беше особено проклет жабок и това, че в момента мълчи, едва ли означаваше нещо добро.
— Защо мълчат?
— Ами гледат.
— Какво гледат?
— Нас, Домби… В момента не сме толкоз безинтересни — стърчим тук и подпираме една стена да не падне, стараем се да попречим на нещо да падне. Разбираш ли?
— Не съвсем.
— Домби, тази стена е създадена от някого да стърчи, а не да пада. Затова я подпираме.
— Мислиш ли, че ако я пуснем, ще падне?
— Има вероятност.
— Тя си стърчеше и без това.
— Но може да падне.
— Добре, Лиско, но докога?
— Нещо ми подсказва, че стената ни обединява; благородното дело, което вършим, ни ободрява, освен това се съсредоточаваме и започваме да мислим за сериозните неща на живота.
— Но станахме тъжни.
— Че лошо ли е? Да поиграем веднъж пък и на тъжни, омръзна ми да бъда весел.
— На мен пък ми омръзна да ме наблюдават! — не издържа Мокси. — Виж, шест опулени очи!
— Потрай и ще си идат.
— Погледите се забиват в кожата ми, причиняват ми сърбежи, трябва да се почеша, а не мога, понеже подпирам.
— Сега ми харесваш — усмихна се Лиско.
— Но мразя да ме наблюдават, когато подпирам. Аз върша тук едно благородно дело, да подпирам, а те ме наблюдават… Какво зяпате, проклетници?
Проклетниците не се обадиха, не помръднаха, останаха си ококорени.
— Махнете се!
— Мокси, спокойно!
— Къш!
— Спокойно, Мокси!
— Виж какво, ще падна ниско, но ще ги сритам!
— Остани горд, ти казвам.
— Не съм горд, а подпиращ!
— Остани така.
— Това е глупаво, да стърчиш тук и да подпираш нещо, което няма намерение да падне. Не можеш да се почешеш, да си попасеш, да пиеш вода, защото подпираш. А в това време някой си там мълчи и се пули срещу подвига ти… Ще видиш, Лиско, никой няма да ни го признае. Напротив.
— Какво напротив?
— Обратно.
— Теб какво те интересува?
— Как да не ме интересува! Ако теб не те интересува, мен
ме интересува какво ще кажат и дали ще се изкажат напротив.
— Както виждаш, мълчат.
— Това ме влудява!… Димби, защо си траеш? Домби, кажи нещо на този тук! Защо все аз, защо винаги аз да викам и да ви отстоявам каузата?
Като рече това, Мокси се отдели от стената и погледна лисичето. Лиско мълчеше.
— Отделих се — рече тихо магарето.
— Видях — отвърна лисичето.
— И както виждаш, светът не се свърши. Може и без мен.
— Сигурно.
— А сигурно може и без вас.
— Може би.
— Щом е така, защо не плюем на тази работа и да отпратим към реката. Сега е време за къпане.
— И тогава беше време за къпане.
— Кога?
— Когато отидохме до морето.
— Какво искаш?
— Но ти остана на двайсет метра.
— Стига.
— На Хълма на медените сокове.
— Моля ти се.
— И не видя морето.
— Залепям се за стената, млъкни!
Мокси удари гръб и стената се поразтърси. Докато приятелите му мълчаха, той пророни:
— Тая пък да не вземе да падне на другата страна. Лиско, не ти ли се струва, че може да падне на другата страна? Я да отида там. А, Лиско? Да отида ли от другата страна, защото може да падне натам? Хем ще се скрия от погледите на тия тримата.
Но те бяха станали четирима. Лиско бе забелязал това преди другите, макар че не каза нищо, а вътре в себе си се усмихна. Четвъртият жабок се нареди до събратята си и както трябваше да се очаква, опули очи. Нито дума, разбира се, нито звук. В тишината се чуваха само далечните песни на птиците, които, за разлика от подпиращите герои, можеха да си летят навсякъде и да се почесват безнаказано.
— Лиско, видя ли?
— Видях, Димби.
— Раздразних се.
— Защо?
— Много са еднакви.
— И на мен ми прави впечатление.
— Извънредно много са еднакви — съгласи се Мокси. — Това на нищо не прилича. Такава еднаквост дразни. Тия тук ме дразнят. Хей, еднакви такива, махайте се, докато не съм изревал!…
— Мокси!
Мокси духна срещу жабоците, полъхът мина край тях, разхлади ги и отмина, но четиримата не помръднаха. Малките топчета на очите им стърчаха напред и нагоре, крачката им стояха здраво върху тревата, нежните ципи между пръстите им блестяха с кротка замечтана светлина. Кротка, но не тъй замечтана бе светлината, която кръжеше над главите им. Изражението на лицата им наподобяваше това на Сфинкса, изобщо те наподобяваха четири малки сфинксчета, които не си правеха труда да се замислят за каквото и да е, само се пулеха с презрително безразличие.