— Не е презрително безразличието им — забеляза по едно време Димби. — Това не е безразличие.
— Има нещо коварно в него — съгласи се Лиско.
— Направо проклето — добави Домби.
— Не знам — прошепна Мокси, — аз мълча, все аз се обаждам, все аз напомням кога трябва да бягаме.
— Мислиш ли, че и сега трябва да бягаме? — запита Лиско.
— Да драснем, че да се не видим!
— Защо? Заплашва ли ни опасност?…
— Предпочитам… опасностите… пред…
Тук магарето млъкна.
— Продължавай! — подкани го Лиско.
— Ще замълча.
— Не, ти предпочиташе нещо.
— Млъкнах!
— Дано.
— Можеш ли да броиш до пет?
— Видях го преди тебе, Мокси.
— И той като тях.
— Наистина са много еднакви.
Петият жабок се настани до четвъртия. Кой знае защо, лисичето втренчи погледа си в него и забеляза, че петият жабок се различава по едно нещо от останалите — имаше опашка.
— Чими, изложихте се — обади се весело Лиско, — каква
е тая работа, какви са тия опашки? — Мълчание. — Жаба с опашка!…
Десет топчета очи се взираха в подпиращите и мълчаха.
— Безплодни опити за ирония — забеляза с удоволствие Мокси.
— Бъди спокоен — отвърна меко Лиско.
— Безпокоя се за тебе — рече Мокси. — Ако не беше ти, щяхме да си живеем равно и нямаше да подпираме разни стени…
— Чуден си!
— …които и не мислят да падат.
— Защо не погледнеш към…
— Страхувам се да не са станали шест.
— Бъди спокоен — седем.
— Какво?
— Този път… две… наведнъж.
— Майчице!
Мокси погледна и се увери, преброи ги няколко пъти, но кой знае защо, се загледа в опашката на петия жабок. В нея имаше нещо комично, ала магарето не се засмя, то не беше от рода на смеещите се, беше сериозно животно, създадено да пасе и да се излежава.
— Започнаха по две — забеляза Димби.
— Нищо чудно да се домъкнат и три наведнъж — рече Домби.
— По-скоро би трябвало да престанат — рече Лиско. — Седем е добро число, употребява се навсякъде, особено в приказките.
— Не желая да участвувам в приказки! — рече Мокси.
— Този, който живее, участвува.
— Приказки!…
— Петият жабок, с опашката, ме занимава сериозно — призна лисичето. — Не мога да му се нагледам, но според мен Чими допусна слабост, която ще му излезе солена. Така ли е, Мокси?
— Според мен слабост допуснахме НИЕ, не биваше да подпираме тази стена, която няма намерение да пада; преди малко я разгледах, няма вид на падаща и напразно я подпираме. Лиско ги измисля едни, а после жабите виновни. Жабите са си жаби. Събират се, ами как да не се събират, когато ми е интересно. Четирима глупака подпират една стена да не падне, а в същото време всеки си живее живота. Дори да падне, защо точно ние да се залепим за нея? Какво ще спечелим? Някой ще ни каже ли браво?
— Мокси, колко пъти ще ти се повтаря — възмути се Димби. — Не става дума за подпиране, а за мислене. Като подпираме, мислим. А като мислим, се натъжаваме.
— Днес играем на тъга — рече Домби. — На всичко сме играли, но на тъга не сме играли, нали, Лиско?
— Така си е, Домби, макар че не е безинтересно и другото.
— Кое?
— Представи си, че наистина подпираме. Една стена е застрашена от падане и я подпираме да не падне.
— Чуйте го — натъжи си Мокси. — Излиза, че не играем, а наистина подпираме… Добре де, докога?
— Това не знам.
— Пет години?
— Лиско подпира от два дни — рече Домби.
— Това си е негова работа — рече Мокси. — Аз не мога и два часа.
— Докато огладнееш.
— Не мога да подпирам нещо, а в това време да ме гледат, те не само ни гледат, ами ни наблюдават. И мълчат. За първи път виждам жаби да мълчат. Но какво могат да кажат, щом виждат ясно четирима подпиращи луди?… Вижте какво иде!
Може би двайсет, наведнъж.
Дойдоха, наредиха се и замръзнаха по местата си, топчетата на очите им блеснаха с познатата изцъкленост. Подпирачите се заеха да ги броят. Трудно, групата беше голяма, на всичко отгоре прииждаха нови, но май че идваха с хиляди и надойдоха хиляда пъти по хиляда, защото поляната се покри с жаби, а после и гората — всичко се напълни с жаби, една до друга, жаби, жаби — додето виждат очите, тихи, кротки, изцъклени; изчезна тревата, покри я килим от жаби, неподвижни и неми, еднакви, ако се изключи петата жаба, онази с опашката.
— Ето че стана! — извика бодро лисичето.
— Приключението ли? — запита тихичко Мокси.
— А почнахме с подпирането на някаква стена!
— И казваше, че е важно.
— Много!
— А какво стана, природата се напълни с Чимиджимичамиджомовци. Сега кво? Ще стоим пред тях ли?